Децата, израснали през 90-те в България, никога няма да забравят онези години – бедност и хиперинфлация, но и еуфория от свободата, жажда за всяка символична глътка въздух от Запада, докато мутрите постепенно превземаха улиците.
Това, което малко от нас познават, е историята на турското население в България след 1989 г. и невероятните съдби на цели семейства след падането на комунистическия режим.
Сега писателката Емине Садкъ (29 г.) разказва за преживяното от нейните родители, но и за много други мъже и жени от Североизточна България, чиято младост мина в „прехода“. Буквално и не само.
„Бащите, които се завръщат“ е заглавието на най-новия репортаж на „Документалистите“ и си заслужава всяка минута от времето, което му отделите.
Родният баща на Емине е един от хилядите младежи, които решават да потърсят нов живот в Западна Европа, много преди България да стане член на ЕС и границите да паднат.
Свободата идва в Делиормана, но няма работа, сигурност или перспектива.
Мъжете заминават, за да изкарат пари като строители, шофьори, сезонни работници, с тежък физически труд.
В България остават възрастните им майки и бащи, младите жени и децата.
С тях може да не се чуят и видят в продължение на 6 месеца, а когато се върнат – да не се познаят.
Бащата на Емине е само на 19 години, когато тръгва към Германия за първи път. Придружава го Джордж Буш – не президентът на САЩ, а негов добър приятел и спътник с този прякор.
Депортират го многократно, отнемат му парите, но той отново пресича границата. При едно от принудителните завръщания той се запознава с бъдещата си съпруга и така се ражда Емине. Бащата остава и си търси работа по строителните обекти в Ихтиман, но „все го мамеха и никога нямаше пари“.
Дъщеря му е съвсем малка, когато той заминава за Косово насред войната: „Ракети летяха над главите ни, докато строим„. Самото пресичане на границата тогава изглежда като трилър, а бригадата му се мести постоянно от съображения за сигурност.
Майката, която с месеци не знае дали съпругът ѝ е жив, отглежда две деца сама, като подстригва в коридора на дома си – когато хората нямат пари, ѝ оставят яйца, мед, хляб.
„Майка ми е горд човек. Не понася някой да се суети около немотията си, а най-вече не понася думата бедност. Колкото имаш – с толкова се справяш, другото е гевезлък. Да си беден нито е тъжно, нито срамно. Най-вече не е срамно да изкарваш парите си с физически труд“, пише в разказа си Емине Садкъ.
Жените са истинските героини на историята, която тя описва.
В началото на прехода е било немислимо да тръгнат сами на гурбет, защото е „срамно да хващат пътя току-така“, затова остават да се грижат за родители, баби и дядовци, деца, добитък, градини, къщи, пише Садкъ.
Днес обаче дори те се включват в групите със сезонни работници, които берат грозде във Франция, божури в Нидерландия, ягоди в Испания, ябълки в Белгия.
Една от тях е Шемито, чийто съпруг е шофьор на камион в международните превози от 20 години. Същото работят и техните пораснали синове.
„В общността на българските турци парите, изкарани в чужбина, се инвестират освен в образованието на децата, и в покачването на стандарта на семейството или – както се тълкува тук – във фамилния имот. Тази ценност е унаследена от поколенията назад. За тях къщата и земята са били онова, покрай което се заформя и расте семейството. Колкото по-богата е къщата – толкова по-големи корени ще може да пусне родът и толкова повече поколения ще живеят там. Това са мечтите на повечето мъже, работещи в чужбина.“, пише Емине Садкъ.
Десетилетията на живот в самота обаче имат висока цена.
Някои семейства се разпадат – жените и мъжете не могат да свикнат едни с други след дългата раздяла, децата приемат бащите си като непознати.
Докато мъжете живеят в чужбина по квартири с други мъже, за да спестяват пари и да помагат на семействата си, жертват именно живота, за който мечтаят със семействата си.
Когато бащите се завърнат – отново не се чувстват като у дома си.
Съпругите им внимават и „да не кажат нещо комшиите“ – обличат се по-консервативно, не остават сами вкъщи дори с майстори, за да не дават поводи за клюки.
Репортажът разкрива и за увеличаването на бракоразводните дела в общество, в което разпадането на семейството е „нещо нечувано и неприемливо преди това“.
„Съпруги и деца, които преминават през тежък период на отхвърляне на съпрузите и бащите си, отказват да говорят с нас. Според майка ми, с която те си споделят често – срам ги е и се чувстват виновни“, казва Емине Садкъ.
„Бащите, които се завръщат“ е премълчаната хроника на цяла епоха, с много емпатия, болка и човещина. Двете части могат да се прочетат и видят в „Документалисти“.
About the Author
