Цветелина Вътева и Антония Антонова са колумнисти в Булевард България. Двете са автори на „Стихове за секс и драма“ – фейсбук страницата, която стана книга, а след това и стенд ъп представление.
Колежката ми Антония Антонова има една творба, в което се възмущава от употребата на думата „интимност“ като заместител на думата „секс“. Дава пример с фраза от „Ергенът“, в която едното момиче било скъсало с „ергена“, но още имали интимни отношения.
Ще си позволя да открадна вдъхновеното ѝ прозрение и да разгледам понятието за интимност в смущаващия контекст на скандала със записите от студиа за лазерна епилация, ненадейно озовали се в рандъм порно сайтове. И съвсем мъничко със случващото се покрай досиетата „Епстийн“.
Интимността не е секс. Нито голота.
Интимността е комбинация от уязвимост и доверие, а разрушаването ѝ представлява травма отвъд предъвкваното в Instagram понятие за „травма“, което ни внушава, че всичко лошо, което ни се случва, е „травма“ и следва я да лекуваме на скъп медитативен ритрийт в полите на Андите.
Изобщо, с цялото ми огромно уважение към д-р Габор Мате, забравете за него за секунда.
Травмата всъщност, като работна дефиниция в клиничната психология, представлява събитие, което надвишава наличните ни стратегии за справяне в момента, в който се случва. Нито повече, нито по-малко. Травмата не е толкова в мащаба на случващото се, колкото в несъответствието между него и инструментите, с които разполагаме, за да го понесем.
Това е и причината изказвания от типа на „Аре бе, в Африка децата умират от глад, тя се е размрънкала, че някой я е снимал как я обезкосмяват“, звучат нелепо. Кой страда повече: болният от рак или болният от множествена склероза? Можете ли да се обзаложите?
На терена на човешкото екселските таблици, които обичаме да правим в ума си, за да сравняваме несравними неща, нямат място. Помните ли как в „Завръщането на Поли“ героят на Бен Стилър правеше таблици, за да сравнява риска коя жена би го наранила повече? Не му се получи добре.
Сравнението между страданията на различните хора обаче е изкушаващо: защото в ерата на технологичен подем всяко страдание е едновременно на сцена и под лупа. Интимността не просто се нарушава: тя се добива. Дали като компромат, или като порно съдържание, във всички случаи женското тяло се оказва суровина: продукт с етикет.
Това, разбира се, не е новост и не би могло да бъде. Тъмната страна на сексуалността е обект на интерес още през 18-и век, когато именно в епохата на разума, прогреса и човешките права, на литературния хоризонт, като един зловещ предвестник на нашата съвременност, се появява Маркиз дьо Сад. И формулира философия, в която съгласието и моралът са излишни.
Днес, близо 300 години по-късно, се оказахме изненадани, че когато обърнем поглед към елитите, островите, списъците с имена, които стоят на върха на социалната пирамида, виждаме същия деструктивен прочит на интимността не като близост, а като абсолютна власт на по-силния над по-слабия.
Съгласието тук не е нужно. То е шега в злободневния език, с който се подиграваме на „либералното разбиране“ за потребността от писмено съгласие за всеки секс.
И наистина, съгласието не е необходимо, когато „другият“ не е субект, а тяло и ресурс.
„Другият“ е отишъл да се обезкосмява – така че това, че го снимат, не е проблем. Какво толкова? Да не е ходил. Какво ходи там да го епилират. Но ако е жена, трябва да се епилира – иначе е грозно. „Другият“ е получавал пари, за да участва в оргии. Знаел е в какво се забърква. Можело е да си тръгне – не е бил окован, нали?
Идеята, че ако някой е достатъчно внимателен, той няма да стане жертва, е безкрайно сладка форма на морална дистанция от онзи ужас, с който не искаме да се идентифицираме. Виждаме, че се случва и на ниво „държава“. Жертвата е виновна. Трябвало е да бъде послушна. Трябвало да е да е свястна и морална, и добра. Трябвало е да внимава.
Действително, фантастичните нови времена, в които се озовахме, изискват нов вид внимание: да се оглеждаме за камери в тоалетната на мола, в козметичния салон, на улицата, в кабинета на гинеколога. Да сме нащрек.
Новата епоха изисква адаптация към нови реалности. Но дори да се адаптираме, ако не успеем да върнем човечността и се приплъзнем към наратива, в който „жертвата винаги си е виновна“, не ни чака нищо добро.
About the Author
