Зимното издание за 2026 на фестивала „Алегра“ започна на 8 февруари с програмата „Светлини и сенки“ – поглед към романтизма през двама от най-изявените му представители, Менделсон и Брамс. Изпълнителите – Емануил Иванов на пиано, Валерий Соколов и Лора Маркова – цигулки, Пол Зиантара – виола, и Барна Карой –-виолончело, бяха на висотата на репертоара. В тяхната интерпретация Менделсоновият струнен квартет №3 беше нежен и лиричен, а клавирният квартет №1 на Брамс – бурен и емоционален.
Фестивалът продължи на 9 февруари с „Екстаз на ръба на бездната“ – еклектичен рецитал от произведения на Менделсон, Вилолдо, Гардел, Вайл, Пиацола, Равел, Блох, Айслер, Капустин и Гаде в изпълнение на дуото Рунге и Амон – вече традиционен за фестивала техен концерт, а довечера следва „Сиянието на зората“. Емануил Иванов (пиано), Петър Найденов (контрабас), Дмитро Удовиченко Иванов (цигулка), Симоне Грамалия (виола), Пол Зиантара (виола) и Барна Карой (виолончело) ще изпълнят произведения на Менделсон, Уилямс и на самия Иванов.
Заключителният концерт на 11 февруари е озаглавен „Мост през вековете“. Дмитро Удовиченко и Йоханес Шлефли заедно с фестивален оркестър „Алегра“ ще ни върнат към началото с Брамс и Менделсон.
Емануил Иванов е вече трайно свързан с „Алегра“. След триумфалното му изпълнение на всички клавирни концерти на Бетовен миналата зима, той се завръща за два концерта в настоящото издание. Иванов отговори на няколко въпроса за „Булевард България“.
– Обичате да свирите рядко изпълнявани творби, както и произведения на по-малко известни автори. Защо?
Предполагам, че е свързано донякъде с моето любопитство и много еклектичен вкус – винаги съм смятал, че репертоарът е айсберг и видимата му част съставлява съвсем малък процент от цялостния обект. Непрекъснато откривам нови и нови за мен творби, които по един или друг начин ме вълнуват или интригуват, а оттам идва и убеждението, че този процес не трябва да спира.
В някои музикални среди битува мнението, че само шепа композитори са постигнали истинско величие в музиката си, но аз непрекъснато намирам доказателства за обратното – почти напълно забравени имена, с творби, които често имат дори и по-мощно въздействие върху мен.
– Каква роля изигра музиката на Малер в ранното ви развитие?
Интересът ми към музиката като цялостен феномен започна със симфоничния ѝ дял. В рамките на няколко години стигнах и до Малер, като при първия си досег с неговите звукови пространства бях абсолютно шокиран. С цялото ненаситно любопитство на едно шестгодишно дете исках да открия за себе си всичко, което този човек е сътворил.
Предполагам, че контактът ми с неговата музика е повлиял силно на представите ми за звук, тембри и оттам и на отношението ми към пианото като инструмент, способен да емулира цял оркестър.
– Какво ви подтикна да представите целия цикъл концерти за пиано и оркестър на Бетовен на зимното издание на „Алегра“ миналата година?
Всъщност първо дойде поканата от фестивалния директор Петър Найденов, но аз приех веднага, защото това винаги е бил един проект, за който съм мечтал. Освен това винаги съм имал интерес към интегралните проекти.
– Имате ли всъщност любим композитор? Какво го прави специален за вас?
В голяма част от времето – не. Любимите ми творци се сменят непрекъснато, понякога няколко пъти седмично! Въпреки това най-често се връщам сякаш към световете на Дебюси, на Малер, на Оливие Месиен.
– Каква е ролята на артиста солист днес – образователна, популяризаторска със сигурност, но интерпретативна? Има ли какво да се преоткрие в произведения, които се изпълняват всекидневно от столетия?
Това е и най-голямото предизвикателство, особено когато се отнася за стандартния, “популярен” репертоар – творбите да се изпълнят, сякаш звучат за първи път. Смятам, че е възможно, лично за мен е важно да изградя идеите си за дадено произведение преди да слушам каквито и да е записи. Всъщност ролята на артиста винаги е и интерпретативна, защото личността и характерът на един музикант винаги оставят някакъв отпечатък върху прочита му.
В професионален план, какво бихте искали да постигнете, до което още не сте се домогнали?
Има страшно много музика, която мечтая да изсвиря, въпреки ясното съзнание, че един живот не е достатъчен за всички тези творби. Също много искам да съчиня творби за оркестър – нещо, което досега не съм опитвал.
– Има ли такова нещо като български пианист? Чувствате ли се наследник на традиция, на школа?
Напълно откровено, не вярвам особено в концепцията за “школи”. В миналото със сигурност това е било нещо много осезаемо, но музикалната ни индустрия се смалява все повече и повече, тоест всеки един изпълнител може да се поучи от записи, писания и методи на представители от много различни такива школи. При това по крайно достъпен начин благодарение най-вече на технологиите и на интернет.
Аз винаги съзнателно съм се опитвал да възприема елементи от различни подходи към музиката, защото сравнително рано осъзнах, че в нашето изкуство няма абсолютна истина, освен тази на вътрешния музикален глас във всеки един артист. Говоря, разбира се, най-вече за чисто технически елементи като механика, звукоизвличане и подобни. Отделно обаче трябва да се разглежда потенциалното влияние, което националният темперамент и култура (а също и език) могат да имат върху подхода на един музикант.
About the Author
