Норвегия доминира на Зимните олимпийски игри в Милано/Кортина, а в това няма никаква изненада.
В последните дни всички говорят за Йоханес Клаебо, който спечели десетия си златен медал на такъв форум, изпреварвайки други легенди и свои сънародници – Бьорн Дели и Марит Бьорген.
Титанът от Осло обаче е само един от топ атлетите на Норвегия – страна, която може да се похвали, че е на върха в зимните спортове.
Състезанията още са в ход, затова всяка текуща статистика за медали може да се окаже грешна – докато човек я прочете, норвежците може да са спечелили още отличия. Закономерно, очакванията са, че Норвегия ще завърши с най-много олимпийски титли и медали от Игрите.
Каква обаче е причината една малка като население страна да произвежда феноменални спортисти?
За мнозина експерти тайната е в т.нар. „Харта за правата на детето в спорта“. Въпросната декларация от 1987 г. стои в основата на цялата спортна система на държавата.
Нейните принципи по-късно са подкрепени от водещи международни експерти и организации в областта на детско-юношеския спорт.
Документът последно е обновен през 2007 г. от Норвежкия олимпийски и паралимпийски комитет и спортната конфедерация. Осемте страници са нещо като завет за всички хора, които се занимават със спорт в Норвегия.
Хартата описва каква среда и какъв тип преживяване трябва да бъдат гарантирани на всяко дете – от безопасни условия за тренировки до дейности, които насърчават приятелствата.
Така Норвегия произвежда топ спортисти, отгледани в среда, в която от тях не се изисква нищо по-специално от това да се забавляват, да правят каквото им харесва и вмсето да се специализират рано в някоя дисциплина, да правят точно обратното – да се занимават с възможно най-много дейности.
„Смятаме, че мотивацията на децата в спорта е много по-важна от тази на родителите или треньорите“, обяснява Инге Андерсен, бивш генерален секретар на Норвежката спортна конфедерация.
„Ние сме малка държава и не можем да си позволим да ги губим, защото спортът не им носи радост”, добавя още тя.
Идеята е, че ако големите държави могат да имат система, която е на принципа “оцеляват най-добрите”, при страните с по-малко население това няма как да работи, защото много таланти ще бъдат погубени по този начин.
„Хартата работи, защото не е просто документ, а реално приложена философия в цялата спортна система. Но има и още нещо съществено – ясно разписана отговорност на държавата и общините да осигурят инфраструктура и условия за масов спорт. В Норвегия спортът се разглежда като обществено благо. Това означава достъпни зали, съоръжения, клубна среда и финансово поносими такси. Така „равният старт“ не остава само идея, а се превръща в реална възможност за всяко дете”, обяснява за “Булевард България” Александра Жекова.
Тя е бивша състезателката по сноуборд има четири участия под петте преплетени кръга, като първото от тях е именно на италианска земя – през 2006 г. в Торино.
Жекова два пъти е финалистка в сноубордкроса на Зимни олимпийски игри – пета в Сочи през 2014 г. и шеста в Пьончанг през 2018 г. Има три победи и 17 подиума за Световната купа и е световна студентска шампионка.
Сега работи като спортен психолог и има досег с десетки деца и подрастващи у нас.
“Когато имаш едновременно психологическа защита и структурна подкрепа, системата започва да изгражда устойчивост, а не просто краткосрочни резултати. Затова този модел работи – защото развива не само шампиони, а стабилни личности, които остават дълго в спорта и достигат до елита по естествен път, а не под натиск”, казва още Жекова.
Какво представлява „Харта за правата на детето в спорта“
В нея има няколко основни точки.
1. Безопасност и сигурност
Децата имат право да тренират в безопасна и защитена среда, без неуместен натиск или злоупотреба. Травмите трябва да бъдат предотвратявани. Деца под 6-годишна възраст трябва да бъдат придружавани от възрастен по време на заниманията.
2. Приятелство и благополучие
Децата имат право да участват в тренировки и състезания, които насърчават приятелството и солидарността. Чувството за благополучие подпомага ученето, а ученето засилва усещането за удовлетворение.
3. Съобразяване с нуждите на детето
Децата имат право на тренировки и състезания, съобразени с възрастта, физическото им развитие и степента им на зрялост.
4. Усещане за напредък
Децата имат право да изпитват удовлетворение от развитието си и да усвояват разнообразни умения. Трябва да им се осигуряват възможности за разнообразни занимания, тренировки и взаимодействие с други деца.
5. Право на мнение
Децата имат право да изразяват своето мнение и да бъдат изслушвани. Те трябва да участват в планирането и провеждането на своите спортни дейности заедно с треньори и родители.
6. Свобода на избор
Децата имат право сами да избират кой спорт и колко спорта да практикуват, както и колко често да тренират.
7. Състезания за всички
Децата имат право сами да решат дали да участват в състезания и да получават равни възможности за участие. При преминаване от един клуб в друг в рамките на същия спорт, те имат право да се състезават за новия клуб веднага след официалното регистриране на трансфера.
Възможно ли е нещо такова да работи в България?
“Моят опит – и като бивш професионален спортист, и като спортен психолог – показва, че средата е решаваща. Талантът е важен, но това, което определя дали ще се разгърне или ще изгори рано, е системата около него”, смята Александра Жекова.
“Когато децата тренират в атмосфера на страх, ранна селекция и постоянен натиск за резултат, те или прегарят, или губят любовта към спорта. Когато средата е подкрепяща, структурирана и с дългосрочна визия, мотивацията става вътрешна, а развитието – устойчиво”.
“Може ли подобен модел да бъде приложен в България? Да, но адаптирано. Не можем механично да копираме Норвегия, защото ресурсите и културата са различни”.
Жекова изброява няколко компонента, които са важни:
- повече фокус върху дългосрочно развитие, а не върху ранни резултати
- обучение на треньори по психологическа безопасност
- ограничаване на ранното етикетиране и специализация
- по-ясна роля на държавата в осигуряването на инфраструктура
Според нея най-голямата грешка у нас е свързана с ранната специализация.
“Детското тяло и психика все още се развиват. Когато натоварим едностранно организма твърде рано, увеличаваме риска от травми, пренапрежение и бързо прегаряне. Ранната специализация често води и до психологически натиск – детето започва да се идентифицира само с резултата. Ако не успее, страда самочувствието му”.
“Мултиспортът в ранна възраст развива координация, адаптивност и креативност. А това създава по-стабилна основа за елитно представяне по-късно” – точно това са и основите, на които се изгражда цялата система на спорт в Норвегия.
И въпреки многото недостатъци на България, страната ни спечели първи медал на Зимни олимпийски игри от 20 години, след като Тервел Замфиров взе бронз в сноуборда. Няколко дни по-късно Лора Христова изуми света на биатлона и също донесе бронзов медал на страната ни. А Милена Тодорова остана болезнено близо до трето отличие за България.
“Всички български състезатели се представиха достойно, особено ако отчетем реалната ни спортна инфраструктура, ресурсите и условията, с които разполагаме”, казва Александра Жеков, която по време на Игрите работи и като един от експертите на БНТ при отразяването на форума.
Разбира се, нейна голяма слабост е сноуборът.
“Беше истинска радост да видим исторически успех в сноуборда – това е резултат не само на талант, а на дългогодишна устойчивост, вяра и системна работа въпреки ограниченията. Също така е изключително ценно, че отново реализирахме медал в биатлона – дисциплина, която изисква изключителен психологически контрол и стабилност под натиск”.
“За мен „надхвърляне на очаквания“ не означава само класиране или медал. Означава да излезеш на олимпийската сцена със спокойствие, с достойнство и с готовност да дадеш най-доброто от себе си. А това го видях при всички наши спортисти”.
Всички дисциплини, които гледаме, са много повече от спортен резултат.
“В алпийските дисциплини една стотна от секундата решава всичко – това е върховен пример за контрол под екстремен натиск. Там няма място за колебание, няма втори шанс, има само пълно присъствие в момента”, обяснява Жекова.
“В биатлона се вижда друго ниво на психологическа зрялост – способността за бързо рестартиране. След високоинтензивно натоварване атлетът трябва да стабилизира пулса, дишането и мисълта си за секунди”.
“Докато фигурното пързаляне е емоционална регулация в движение. Там психологията не е зад кадър – тя е част от самото изпълнение. Всеки жест изисква вътрешна стабилност и контрол върху емоцията”.
Тези “дребни фактори” правят разликата на топ ниво. За да се стигне обаче до него, пътят минава през това децата да бъдат поставяни на първо място, а медалите – на второ. Поне според систамата на Норвегия, която доминира на едно от най-големите спортни събития в календара.
About the Author
