Изпълняващите временно функциите на т.нар. „трима големи“ в съдебната власт – главен прокурор и председатели на върховните съдилища – не могат да заемат тези позиции безкрайно дълго. Това посочва Конституционният съд в единодушно решение, с което отхвърля искане на варненския Апелативния съд във Варна. Той беше настоял КС да отмени текста от Закона за съдебната власт, с който се въведе максимален срок от 6 месеца за временно изпълнение на тези функции.
Става дума за чл. 173, ал. 15 от ЗСВ. Основният спор около него е дали това ограничение се прилага и при „заварено положение“ – тоест избраният за и.ф. висш магистрат да е заел поста преди промяната в закона. Такива бяха случаите с и.ф. главния прокурор Борислав Сарафов и с председателя на Върховния административен съд Георги Чолаков. Вторият беше отстранен от съдийската колегия на Висшия съдебен съвет заради ограничението в мандата. Прокурорската колегия обаче „изтълкува“ закона и реши, че той за Сарафов не важи.
В отделно становище по делото петима конституционни съдии – Павлина Панова, Атанас Семов, Янаки Стоилов, Соня Янкулова и Борислав Белазелков – приемат, че разпоредбата е съвместима с Конституцията, включително когато се прилага към вече съществуващи правоотношения.
Според тях законодателят действа целенасочено, когато въвежда срок, който да ограничи временното упражняване на властнически функции, така че те да не се превръщат в практика без край във времето.
Тези аргументи обаче не са включени в мотивите на окончателното решение, а остават в отделно становище.
В самото решение Конституционният съд подчертава, че шестмесечният срок не представлява мандат, тъй като мандат има само за титулярите на тези длъжности и той е уреден в Конституцията. Ограничението има за цел единствено да предотврати продължително изпълнение на функциите от временно назначено лице.
Съдът отбелязва също, че Конституцията изобщо не урежда фигурата „временно изпълняващ функциите“ – нито статута ѝ, нито продължителността ѝ. Затова тази материя може да бъде уредена със закон, без това само по себе си да противоречи на основния закон.
В този контекст Конституционният съд разглежда въпроса не като пряко противоречие между закона и Конституцията, а като преценка дали законодателят е излязъл извън допустимите си правомощия и е засегнал независимостта на съдебната власт. Изводът е, че това не е така.
Съдът се спира и на противоречивата съдебна практика по въпроса – част от съдиите приемат, че Борислав Сарафов вече няма правомощия като и.ф. главен прокурор и отказват да разглеждат негови искания, докато други ги разглеждат. Конституционният съд посочва, че уеднаквяването на тази практика не е негова задача, а на Върховния касационен съд.
Отхвърлено е и твърдението, че с тази разпоредба парламентът е отнел правомощия на Висшия съдебен съвет. Според съда ВСС запазва правото си да определя кой да изпълнява временно функциите.
Допълнително внимание е отделено на въпроса как действа нормата във времето, тъй като при приемането ѝ не е предвидена преходна уредба.
Именно по този въпрос петимата съдии в отделното становище посочват, че т.нар. „несъщинско обратно действие“ е допустимо – то означава, че законът се прилага занапред, но засяга и вече започнали отношения, без да променя минали факти.
Според тях това не противоречи на Конституцията, когато е необходимо за постигане на целта на закона.
Янкулов поиска Сарафов да бъде отстранен заради дисциплинарни нарушения
About the Author
