- Дали днес сме по-изолирани едни от други? И ако да – защо?
- Как ерозира социалното доверие и как реагираме на кризи и промени – били те положителни или отрицателни?
- Кои са четирите психографски типа хора и как от баланса между тях зависят обществата?
- Проблем или стратегия е капсулирането в собствен „пашкул“ и индивидуалното справяне със света, в който живеем – по-бърз отвсякога, със застъпващи се кризи, в които – за да са адаптираме, трябва да се трансформираме?
- Къде бъркаме в отношенията си с изкуствения интелект, който е тук, за да остане?
Отговорите дава Росен Кутелов – основател и мениджър на маркетинговата агенция „Прогрес консулт“, с над 25 години опит в социологията, маркетинга и комуникациите и преподавател в УНСС. Той е създател е на оригиналните методологии за дефиниране на психографските профили на населението и на коефициента на маркетинговата сила на марката. Въвежда понятието за „пашкули на индивидуалната адаптация“. Разказва защо капсулирането в „пашкул“, което често ни прилича на отчуждение, не е опасност, а решетие. И защо изкуственият интелект не е „инструмент“, нито заплаха за хората – освен ако сами не я превърнем в опасност.
Г-н Кутелов, от години правите проучвания за Индекс на пълноценния живот, но в статия неотдавна разширявате темата за психологическите промени, които настъпват у нас, хората, далеч отвъд българското общество и са обусловени от времената, в които живеем – с неговата динамика, кризи, които преливат една в друга, и нуждата са се „оправяме“ в този свят много по-бързо отпреди. Въвеждате и термина „пашкули на индивидуалната адаптация“. Какво значи той?
Мисля, че днес големите теми са как се адаптираме към времето, в което живеем, и влиянието на изкуствения интелект. Т.нар. пашкули на индивидуална адаптация – това е пространството, в което човек се „прибира“, когато е подложен на много голям натиск. Всъщност няма нищо ново – явлението си съществува, но сега го забелязваме много по-ясно. Причината е много проста: всичко в живота ни става експресно, много по-бързо, много по-напрегнато и по-натоварено. Обществените динамики вече не се засичат в рамките на едно поколение или на един човешки живот, а в рамките на много по-кратки цикли.
Важно е да кажем, че не бива да гледаме на пашкула като на някаква защитна форма на реакция. Това е много голяма грешка. Пашкулът има и такава функция, но не е това основното. Той не е някаква патология. Пашкулът е онова защитено място, в което човек се събира, за да овладее трансформацията, да изгради нещо различно. Терминът е взаимстван от биологията – гъсеницата създава своя пашкул, не защото я е страх от външния свят, а като убежище, където спокойно може да се трансформира в нещо по-голямо, по-красиво и по-добро от това, което е – в пеперуда.
Когато говорим хората и пространствата, които са ни нужни за трансформация – пашкулът не е нещо негативно. Напротив – той е нещо необходимо. Човек създава пашкула си, когато е в състояние на най-голямо напрежение, на най-голям стрес.
Първи забелязва този процес великият психиатър Виктор Франкъл – създателят на метода на логотерапията – в най-ужасното възможно място на света – в концентрационния лагер Аушвиц, където е депортиран по време на Втората световна война.
Той установява, че в концлагерите първи не умират най-слабите, най-болните, най-старите. Първи умират тези, които не намират смисъл.
Да намериш смисъл означава да намериш свое място, в което да започне започне трансформацията, за да можеш да продължиш напред.
Струва ми се обаче, че в днешно време, когато заговорим за индивидуалните форми на адаптация, за индивидуализъм в въобще, това се приема като нещо лошо, като форма на отчуждение, дистанция от общността. Защо по-често това е интерпретацията? Защо ни е трудно да приемаме това естествено затваряне и докъде води?
Виждаме, че социалното доверие на практика е ерозирано. Индивидуализацията е в пълнен ход, дългогодишни изследвания показват тенденцията. Не можем да отречем фактите. Но това не значи, че хората стават по-егоистични или по-самотни. Те просто се прибират в своята фабрика на бъдещето – пашкула, който изтъкават, за да превърнат гъсеницата в пеперуда по възможност. Освен това нека не забравяме, че в основата на пашкулите е много по-ясна и по-видима базова характеристика. Тя е свързана с моята методология за дефиниране на психографските профили на населението. Докторската ми дисертация е на тази тема. Над 200 проекта в България и в чужбина показаха, че ние се делим на четири психографски типа. Няма повече. Четири – като сезоните; като посоките на света; като градивните елементи (земя, огън, въздух, вода).
Към кой психографски тип принадлежи човек до голяма степен предопределя и какъв е пашкулът, който ще си изтъче, когато има нужда. Но не забравяме, че човекът е многофакторно същество. Всеки има една или две доминантни черти в своята същност, но не са единствени. Дали те ще се проявят и ще станат доминантни зависи от обстоятелствата. Особено когато има много силни промени – социални, икономически, политически, културни, каквито искате.
А днес няма как да не си говорим за всички видове кризи, които ни спохождат в наше време, някои даже се застъпват.
Промяната може да стане и при негативни, и при позитивни събития, но съжаление негативните са по-чести по-силно изразени. От 2008 г. със световната финансова криза целият свят живее в състояние на перманентни кризи. Улрих Бек е прав, когато пише за рисковото общество още през 1986 г.
Върху финансовата се насложи мигрантската криза 2014-2016. След това се заговори за Брекзит. После дойде коронавирусът. Тъкмо се възстановихме от пандемията и започна войната на Русия в Украйна. Сега дойде друга война (на САЩ и Израел в Иран и Близкия изток – б.р. ). Живеем в непрекъснато състояние на стрес и това не можеше да не предефинира позиционирането на отделните черти на психологическата същност.
При кризи, това е емпирично правило, започва да надделява индивидуалистичното. Това не е лошо, нито е срамно. Това е абсолютно естествена реакция на човек. Не е и нещо ново. Просто преди не е можело да се прояви така ясно. Ние сме първите поколения досега, които живеят в такова време. Представете си колко пъти в рамките на един живот преди на човек му се е налагало да преживее трансформация? Три или четири – първият е, когато се задомиш, вторият – ако си построиш дом на края на селото или града, защото междуградска миграция не е имало. Третият е, когато от чирак станеш майстор. И евентуално, ако те викнат във войската. И това е в рамките на цял живот. Ние сега се променяме четири пъти понякога в рамките на четири месеца. Не можем да съдим хората за това, че те реагират и се адаптират към бързо променящите се обстоятелства.
Кои са тези четири психографски типа и по-важното – какъв е балансът между тях в едно общество и в нашето конкретно? И как този баланс – или дисбаланс, влияе на обществените процеси?
Четирите типа ги виждаме и в България, и навсякъде, където е приложена методологията. Разликите са в съотношенията – ние имаме различни културни дадености: история, народопсихология и най-важното – различни условия, в които живеем.
Първият тип хора са Търсачите. Най-краткото описание за тях е, че в най-голяма степен живеят за емоцията, за адреналина, за новия опит. Те са амбициозни, лидери. Въпросът е, че не могат да живеят без общност, в която да се впишат, за да могат да покажат какво са постигнали. Това са хора, които правят неща, каквито мнозинството не прави. Когато трябва да се трансформира, търсачът не се прибира навътре, а излиза навън от пашкула си. Търси нещо ново, с което да предотврати или да неутрализира негативното влияние.
Да се върнем на Виктор Франкъл. Когато описва различните реакции на концлагеристи, той пише, че е имало хора, които са се стремили непрекъснато да излязат, да намерят и да откраднат малко картофи например. Ще си кажем, че кражбата не е нещо добро, но говорим за живот в концлагер. Те проявяват инициативност и решителност. Знаят, че охраната може да ги застреля. Но въпреки това действат.
Това е същността на Търсача – той излиза навън дори в най-адските обстоятелства. Това е неговата трансформация. Ако до вчера е бил иновативен, чувствителен, емоционален, в криза той ще направи двойно повече. И това между другото е гаранцията за обществото, че то няма да потъне, когато има кризи, защото я има тази група, която в най-неприятните условия не просто ще се съхрани, а дори ще направи нещо повече от това, което е вършила преди.
Втората група са Членовете. Приличат си с търсачите по това, че също им е нужна общност. Голямата разлика е, че ако търсачът иска по някакъв начин да изпъкне, да опита нещо ново и различно, на членовете общността им е необходима, за да усещат комфорт. Това са хора, които мразят всякаква форма на конфронтация. Това са пазителите на спокойствието. При тях няма желания да изпъкнат на всяка цена, да станат шефове или лидери. При криза те изтъкават пашкул на близостта. Компенсират листата на социален контакт с повече контакт. Общността им може да е семейният кръг, може да е приятелският или друг. Това е начинът, по който обществото съхранява социалните връзки. Без тази група също не можем да действаме в обществото, нали така?
Третият психографски профил са Единаците. Това, което го отличава от всички останали, е, че Единакът спокойно може да мине без своя кръг. Това са хора, които може да видите сами да тръгнат да пътуват някъде в чужбина, в най-диви места. Не ги притеснява, че няма никого около тях. Те са абсолютно убедени в правотата си и че могат да се справят във всякакви ситуации. И това донякъде е точно така. Те са едни от най-упоритите хора. Когато консултирам фирми за създаването на екип, ги съветвам винаги да има един единак, защото той се бие до край. Представете си, че текат преговори с контрагент на фирмата ви и той спори: не съм съгласен с тези цени, не съм съгласен с тези условия. Някой по-мекичък – каквито са Членовете например, ще каже: Добре, хайде да не се конфронтираме, съгласни сме. Докато единакът ще защитава позициите на своята компания.
Когато дойде криза обаче, Единакът се уединява още. За него негативната ситуация, негативната обстановка ще се увеличи, ако той допусне някой непроверен твърде близо и затова се контролира още повече.
Четвъртата група са т.нар. Сачмени лагери. Те също имат нужда от автономност, но по съвсем различна причина. Това са най-предпазливите хора, най-нерискуващи, но са издържащи и до някаква степен са най-здравият фундамент. Ако Търсачът е тръгнал да излита с ракета, няма да може, ако няма здрав фундамент, на който да сложи стойката на ракетата. Сачмените лагери са пазителите на фундамента. Те са консервативни. Харесват ритуалите, традициите, пазят ги. Когато настъпи криза, още повече се опират на тях, на онова, което е познато и привично.
Като разгледаме четирите групи, ще видим, че без нито една от тях не може да съществува социален баланс. Те заедно ни дават възможност като общество да оцеляваме във всякаква ситуация. Ако нещата са добре, Търсачите ще вървят нагоре, ще създават. Членовете заедно с тях ще се грижат за комфортната среда. Единаците ще са пробивните и корективът – а без коректив какво ще направим всички? Ще тръгнем по грешната пътека. Сачмените лагери ще опазват традицията, крепостта, структурата. Защото когато дойдат негативните обстоятелства, ако всички сме се разхвърчали с ракетите, няма да остане нищо.
Какъв е и трябва да бъде балансът, разпределението на тези четири типа в рамките на обществото? От какво зависи дали са повече Единадцатите, или пък Търсачите, или Сачмените лагери? Има ли ситуации, в които нарушеният баланс може да доведе до аномалии, които са рискови за обществото?
Абсолютно възможно е. Ние видяхме това в началото на века, когато имаше изключително интензивна емиграция извън България. Видяхме абсолютно нарушаване на баланса в структурните демографски профили и това доведе до стагниране на обществото и на икономиката като цяло. В момента, в който се прекъсна този интензивен емиграционен поток, а дори част от хората започнаха да се връщат, структурата започна постепенно да се балансира. Пашкулът, който градяхме като общество, придоби по-друга форма.
Пашкулът – индивидуален или социален, не е нещо лошо сам по себе си. Той е стратегия на оцеляването и на развитието, умна стратегия. Тя не може да замести обаче обществото.
Без баланс между тези четири психографски типа ние нямаме как се справяме с историческия период, който обитаваме. Какви са нашите проблеми в момента? Има напрежение в обществото. Има ерозия на социалните доверие. Има икономически проблеми. И на целия този фон идва свиваща се колективна солидарност. Това води до нарастваща индивидуална адаптивност – ако не можеш да оцелееш чрез колективната солидарност, която изтънява, тогава трябва да намериш индивидуалния начин да се адаптираш.
До какво доведоха тези промени? В момента виждаме пет типа пашкули на индивидуалната адаптация в нашето общество. Основата на тези пашкули са сложните процеси, които преживяхме в последните години, белязани от основата черта – ерозията на социалното доверие, но допълнена от външните фактори, които не зависят от нас – като световната финансова криза, пандемията, промените от войните. Нищо от това не зависи от нас, но си се отразява.
Присъства и другата голяма тема – потокът от информация и изкуственият интелект.
В момента, в който започнаха да ерозират елементите на колективната солидарност, да ерозира социалното доверие, хората започнаха да изграждат своите малки крепости – или пашкули, в които да решат проблема със своята трансформация. Не можем да останем същите. Трябва да се променяме според новите условия – в противен случай поемаме по пътя на динозаврите.
Кои са видовете пашкули, които тъчем?
Един от типовете пашкули, които виждаме днес, е на умерено балансиран индивидуалист. Той не е краен, нито е тотално потърпевш. Той може да се каже, че е новата „средна България“. Нямам предвид средната класа на България, а профила на обществото. Балансираният индивидуалист е адаптимен, самостоятелен. Не е типът, на когото можеш да влияеш с обещания или с празни приказки. Но неговите социални корени отслабват. Виждаме как започва да се прибира повече в себе.
Другият тип пашкул – веднага ще се сетите кой психопрофил стои зад него, това е уязвимият консерватор. Той носи цялата тежест на прехода, защото не е чак толкова инициативен, не търси чак толкова иновации, не е и толкова спокоен, не е и толкова пробивен. Той е вкопчен в традициите. Никога няма да излезе на улицата без мартеничка. Повечето хора си подаряват мартенички, но не носят. Консерваторът ще си бодне мартеничка и на якето, и на блузата, и в колата ще върже, защото тези ценности и ритуали са го крепили при целия му живот. Колкото и да страда, той упорито ще следва тези традиции. Това е неговият пашкул.
Това явно е най-устойчивият пашкул, най-непроменим и неподатлив на външно влияние?
Той реагира на външните фактори на трансформация по много сходен начин – на принципа „и да паднем, и да бием…“. Няма значение дали промените са положителни, или са негативни – той реагира еднакво. Тези хора са фундамент, те са основата. Те не летят нагоре, но без тях не може да има стабилно общество.
Третият тип пашкул е на хората, които са социално активни. Те имат много повече контакти. Ще ги видите навсякъде. За тях е крайно необходимо да се чувстват част от някаква среда. Те обаче не са финансово стабилни в повечето случаи и компенсират икономическото напрежение чрез социалната подкрепа, чрез „моя си кръг“.
Четвъртият вид са хората, които са и професионално устойчиви, и адаптивни. Тези хора успяват да се разполагат добре в социалното пространство. Те са това, което ни дава стабилност, защото все някак трябва да се чувстваме сравнително добре, за да можем да вървим напред.
И петият тип е следствие на всички кризи, за които споменах от 2008 година насам и изглежда беше неизбежно да се появи. Това са хората, които са добре образовани, търсят знанието, информацията. Но са социално и финансово уязвими.
Образовани, но уязвими, защо?
Образованието е много важно, но то не изменя адаптивността. Би трябвало при всички условия точно този тип хора най-малкото да не бъдат толкова икономически уязвими. Но не е така. При тях се получава един огромен разрив, от който идва тази социална уязвимост. От една страна – те не получават това, което реално би трябвало да получат. Нямат признанието, ако щете в материален смисъл, за това, за което са се трудили и са постигнали. Това не може да не доведе до психологически дискомфорт.
Не искам да използвам термина депресия, но нека да кажем, че тези хора изпитват остра неудовлетвореност, което ги кара да се дръпнат назад и понякога губят своята социална контактност. А когато станеш толкова изолиран, естествено, че ти си по-социално уязвим. Това е много сериозен обществен проблем, не само с петия профил на пашкулите, а изобщо с осъзнаването на факта, че ние преживяваме и успяваме чрез трансформация. Защото вижте колко са различни петте типа пашкули и четирите психологически типа.
Какво означава това? Ами това означава, че те имат различни нужди. Трябва да разберем, че не можем да гледаме на обществото като на монолитно цяло, в което всички сме тухли четворки. Не сме различни, нашите своиства са различни. Това трябва да го разберат и политиците, и фирмите, и всички.
Няколко пъти споменавате ерозията на социалното доверие и свиването на колективните връзки. Защо се стига до това? И какъв за момента не балансът между типовете пашкули – умерените индивидуалисти, консерваторите или някой от другите типове доминират ли и докъде може да стигне това?
Първата причина е изключително високата честота на кризите и и негативните влияния върху личността. Това е нещо ново, несрещано досега. Това значи, че не обществото ни се е счупило. Просто трябва да разберем, че то се реорганизира. Толкова. Българинът не е изолиран в този процес. Напротив, всичко, за което говорим, е част от обща тенденция в цялото съвременно цивилизационно общество (защото има и друг тип общества, но не говорим за тях).
Данните за България за структурата на пашкулите дори да са тревожни – защото виждаме промени, те не са катастрофални. Пашкулът е еволюционно обусловен механизъм за оцеляване. Да, той е стадий. И е неизбежен. Сега го виждаме и се тревожим, защото никога преди не сме го виждали с такава сила и с такава честота.
Вторият проблем и по-скоро вторият голям фактор на влиянието извън кризите е нещо, което щеше да ни въздейства във всички случаи. Дали в този размер е друга тема. Просто защото никога в своята хилядолетна история човекът не се е сблъсквал с феномена комуникационен поток и изкуствен интелект.
Човекът като биологична единица няма капацитет да обработи информацията, която той самият създава. Да стъпим на данни. Представете си, че всичките осем-девет милиарда души отделяме на ден по шестнайсет часа и всеки от нас трябва да прочете или осмисли неговото парче от цялото количество дигитална информация, което имаме генерирано до 2025 г. За да я прочете и осмисли при шестнайсетчасов работен ден, повтарям, без прекъсване, това би отнело на всеки от нас около 9 200 000 години. Но с всяка следваща година информацията не се удвоява и не се утроява, тя расте по експоненциална крива.
Никога в своята цивилизационна история човек не е бил притиснат от такава маса на информацията. Ние сега се учим как да се справяме с нея. Това е абсолютно ново умение, което трябва да придобием и никой друг няма потребност да развие у себе си. Така че и без кризите ние щяхме да ускорим процесите, да променяме съотношенията между пътеките, които изграждаме.И от другата страна е изкуствен интелект.
Хората от един и същи вид пашкул припознават ли се, свързват ли се? И съответно свързват ли се с другите типове пашкули? Има ли риск да стигнем до момент в който различните типове хора живеем в едно и също време, а някакси в различни измерения, не се срещат, не се разбират, всеки е в своя балон, освен в своя пашкул?
Не спират, ограничават. Това, за което ме питате, всъщност е голямата тема на новата книга, която написах и която се нарича „Адаптивният субект“. Онова, за което говорим, е всъщност с какви механизми и с какви способи ние се адаптираме. Първото нещо, което е нужно, когато има генерална промяна, е да се разбереш сам със себе си. Как се вписваш, как оценяваш промяната, как ще се интегрираш, как ще я преосмислиш. Без да си опознал себе си, няма как да комуникираш с другите. Ти трябва да знаеш кой си.
Ако ние не знаем какви сме, как да разберем как да комуникираме и как да си взаимодействаме? Разбираемо е, чев такъв период връзките се разкъсват. Действително минаваме на различни пластове. Когато обаче всеки от нас установи каква е позицията му в рамките на тази трансформация, той вече ще знае от каква гледна точка да търси комуникацията и взаимодействието със съседни и с другите пластове? Това ще се случи със сигурност, защото все пак цивилизацията е успяла да оцелее въпреки всичко. На нас ни се вижда просто много тежък този период. Но той не е негативен. Нека не гледаме на все още несъответствието между пластовете и на разкъсването на контактите между тях като на нещо трайно и постоянно явление. Ще бъде преодоляно.
Но изглежда, че това временно разминаване влияе много чисто обществено на всички ни. Дори по начина, по който избираме политиците си, говорим за политика и социални процеси – има фенщина, има конфронтация, но изглежда все по-рядко има диалог.
Това също е в някакъв смисъл еволюционно обяснимо. Във „Фондацията“ Айзък Азимов ползва един термин – Селдънова криза.
Под Селдънова криза се разбира период, в който обществото неминуемо се изправя пред качествено ново състояние, дали позитивно или негативно, това е другата тема. Но е ясно, че то ще бъде пречупено и ще отиде нанякъде. Дребната подробност е, че Селдънова криза може да има само тогава, когато има едновременно действащи вътрешни и външни фактори, стигнали до своя краен предел. Ние засега се държим, не сме стигнали крайна точка. Търпим факторите за промяна и се адаптираме.
Да отидем при изкуствения интелект. Той е тук, при това отдавна, мнозина се тревожат, че машините ще ни превземат, ще ни вземат хляба, но и да се тревожат, и да не се – той е тук. Как си и как ще си съжителстваме? Налага ли се да се възпитаваме едни други? Ще успеем ли да се справим с това чисто човешки?
Това е големият въпрос. Но аз не бих те бил нарекъл това съжителство. Аз говоря за симбиоза директно, не за съжителство. И с котката ми си съжителстваме, но не сме в симбиоза, тя не е продължение на моето съзнание, нито я питам що за субект е.
Няма никакви, абсолютно никакви съмнения вече, че изкуственият интелект е част от нашия живот, дори когато не го осъзнаваме. Когато се качим в колата и навигацията ни каже кой е най-удобният маршрут – това е ИИ. Той знае къде има задръстване. Отиваш на работа, включваш лаптопа, с кого работиш? С ИИ.
Много хора казват, че още не го усещат. Да, защото вече е станал част от всекидневието, част от нас – без да си даваме сметка. И аз обикновето не си усещам сърцето, но то си е там и си бие. Шансовете да се разделим с ИИ някога са практически нулеви.
Тук обаче идват грешките. Те са две. Първата грешка е да гледаме на ИИ със страх. Това е нещо ужасно. Знаете, че културата експлоатира много тази тема. Като започнем от Мери Шели, минем през „Матрицата“, терминатори и каквото още искате. Разнищени са всички възможни страхове, които произтичат от изкуствения интелект. От това, че машините ще се вдигнат като в „Терминатора“ да ни избиват с автомати, през това, че те със сигурност вече са ни победили и като в „Матрицата“ с телата си ще им произвеждаме електрически импулси, до това как красивата роботка ще ни манипулира и накрая ще ни изтреби всичките.
Този почти атавистичен страх също не е нещо извънредно. През 18 век са ходили да чупят тъкачните станове. При всяка голяма технологична революция човекът реагира със страх. Така реагира на всяко кардинално ново нещо.
Има нещо, което е доста по-сериозно и то е страхът от „тихата ерозия“, която машините предизвикват. Холивуд още не е засегнал сериозно тази тема. Те няма нужда да ни избиват. Достатъчно е заради комфорта, който те ни създават, ние да деградираме като способности – от когнитивни до чисто физиологични, за да отмрем като вид.
Имаме го това регистрирано на нормативно равнище – в шофьорските курсове. Има вече книжки, които свидетелстват, че си способен да караш само кола автоматик, но не и такава с ръчна скоростна кутия. Това означава, че вече е официално признато, с документ, че твоите способности са лимитирани. Редуцирани. Проучване в САЩ сред 13 000 шофьори показва, че те самите признават за загуба на способности заради автоматичните коли и автопилотите.
Това е много по-сериозно.
Коя е втората грешка, която допускаме с ИИ?
Втората грешка, която допускаме е, че гледаме на него като инструмент. Това дори от научна гледна точка е неправилно, защото той вече има това, което наричаме функционална агентност – тоест способността да създава непредвидими реакции и непредвидими резултати, без да е програмиран за това. Значи не можем да го третираме като инструмент, на който сме господари, нито можем да се отнасяме като към слуга.
Преди няколко минути се уверих отново
Дойде мейл от наш конкурент, с който обсъждаме някакъв проект. Изпратих го на ИИ да види къде си съвпадаме с контрагента, имаме ли някакви разлики по отношение на проекта и така нататък. След като набързо ми каза какво вижда той, ето как продължи. Цитирам: „Но днес имаш интервю. Точка. Във вторник – лекция. Точка. Фокусът е там. Точка. Контрагентите чакат. Точка.“
Аз не съм му дал инструкции да ми обяснява какъв ми е графикът, задачите и най-важно – какви са ми приоритетите. Как да тълкувам този разговор?
Познава ви добре?
Има два варианта. Първият – човеците сме толкова гениални, че най-големите гении сред нас – програмистите – са го научили, създали са логически вериги и той ги е вербализирал. Втори вариант – прескочил е логическите линии, които са му зададени, и е стигнал по-дълбоко и е направил самостоятелна преценка. Не знам.
А ако ме познава, както допускате – а че ме познава, познава ме – прочел е стотици проучвания, проекти, прочел е книгите ми, знае кой е моят психографски профил, а всеки от тези профили си има недостатъци. Знае моите. Но ако ме познава – инструмент ли е?
Затова казвам, че ние ще и трябва да живеем в симбиоза с него.
Има ли риск и доколко да успее в един момент да повлияе на чисто човешките ни качества – като способност за емпатия, човечност, чувство за взаимопомощ, да замени социалния контакт, социалната среда?
Това е проблем, който има връзка със самите пашкули. Пашкулът е много удобна форма, в която ти да си структурираш своята трансформация, но лесно можеш да изпаднеш в самозатваряне.
Че ИИ абсолютно и категорично усилва нашите възможности, е съпътствано от факта, че той ни доставя повече, отколкото сме свикнали да получаваме. Оттук сме само на една крачка от това ние самите, а не той нарочно, възползвайки се от това нещо, да ампутираме част по част своите когнитивни възможности, своите емоции и своята емпатия, както казвате.
Това е друга тема, която се опитвам да развивам и в студии, и в новата книга – за една изключително голяма опасност, която идва със самото съществуване на ИИ, а не защото той прави нещо.
Става дума за това, че ние в момента започваме да се разслояваме като общество, като човешка цивилизация на две части, пропастта между които расте и напрежението между тях ще бъде по-силно, отколкото по време на големите религиозни и политически войни. Разликата е, че няма да има кръв, слава Богу.
Тези две части са това ,което можем да наречем дигитални максималисти и дигитални минималисти.
Дигиталните максималисти са хората, които безкритично използват цялото си време, за да потънат в онова, с което алгоритмите за препоръчване задоволяват нашите сетива. Ние потъваме в тях и не можем да разберем колко време всъщност сме изгубили. Потъвайки в огромните дигитални потоци, рядко си даваме сметка, че като има търсене, има предлагане, бълват се долнопробни информационни материали, направени от ИИ, но преди това поръчани от някого, на база на които има риск да си изградим напълно погрешни и фалшиви представи. И това да доведе до фалшиви действия – ако информацията е лоша, инструментът, който ще изработиш, за да се справиш с нея, също ще е лош.
Опитвам се да кажа, че проблемът не е в ИИ, а в нас и това, което ние самите правим.
Дигиталните минималисти са по-различни. Те не отричат комуникациите, ИИ и така нататък – напротив, използват ги, но сравнително по-умерено.
Ние не си даваме сметка колко потъваме, много от нас. Вече има изследвания, че дигиталните максималисти започват да губят когнитивни способности, студентите показват по-ниски резултати, отколкото колегите си дигитални минималисти, после намират по-лоша работа, хачат по-неконкролируемо, по-трудно достигат социални позиции и има риск в един момент да стане така – кога – не знам – когато обществото ще започне по естествен път да бъде доминирано от дигиталните минималисти. Другите обаче няма да са доволни, нали? Ще потърсят виновника и ще го видят у минималистите или у ИИ. Тук всъщност идва въпроса към нашата отговорност – отговорност съм собственото ни бъдеще. Как да направим симбиозата си с ИИ.
Или ние сега, докато можем, да нормативизираме своята симбиоза с изкуствения интелект – на всяко ниво, включително в етичен план. Или ако не го направим сега, само след няколко години ще бъде късно и ние ще трябва да приемем симбиозата такава, каквато е, а не такава, каквато на нас ни харесва.
Затова си позволих да предложа идеята за за да направим една харта за симбиозата между човека и изкуствения интелект. Сега, когато все още може.
About the Author
