Не вярвайте на фалшивите пророци за „Одисеята“ на Кристофър Нолан – това е филм, който заслужава да се преживее с очи, ум, сърце и тяло.
Не се отказвайте, ако нямате привилегирован достъп до някой от общо 41 киносалона по света за прожектиране на 70-милиметрови IMAX ленти – не чакайте „Одисеята“ да излезе на стрийминг.
Влезте в киното и забравете за всичко.
Ще бъдете погълнати от агонията на циклопа, ще се смразите от срещата с падналите воини в Царството на мъртвите, ще стискате юмруци като отчаяни моряци под гръмотевиците на Зевс, ще гребете с всички сили по-далеч от Харибда, ще копнеете да чуете песента на сирените, но Нолан няма да ви развърже от мачтата.
Ще видите безсилието и вината на най-умния герой от Древността, възпяван от музи в продължение на хилядолетия.
Ще мислите дълго върху въпроса защо всички други победители от Троянската война се прибраха у дома – само човекът, който измисли как да проникне с хитрост в непревземаемата крепост, загуби своята посока за цели 10 години, а нито един от мъжете му не се върна при своето семейство.
Кристофър Нолан е вложил всичко от себе си – и гений, и слабост – в пресъздаването на най-великата история за принадлежност, любов, политика, изкупление, изкушения и историческа отговорност.
Неговата „Одисея“ не е парадоксална архитектура между времето и пространството, но и тук има опасни идеи, които ще ви накарат да мислите върху отношенията между боговете и хората – подобно на легендарния въртящ се пумпал от Inception на границата между реалност и сън.
Не Мат Деймън като Одисей, а второстепенните герои вероятно ще ви впечатлят с многопластовата си игра – защото няма случайни актьори в този филм.
Само вижте Шарлийз Терон като великолепната обречена Калипсо – божествената спасителка, която се влюбва в един простосмъртен герой и въпреки цялата си магия не успява да го излекува от носталгията. Вижте Цирцея на Саманта Мортън, която сякаш отмъщава на всеки мъж, посегнал на жена без нейно съгласие.
Вижте Джон Легуизамо като полуслепия верен слуга на Одисей – по-силен и достоен мъж от 108-те кандидати за ръката на Пенелопа.
Вижте Химеш Пател като дясната ръка на Одисей, който ден след ден се разочарова от своя цар. Вижте Ан Хатауей като вярната Пенелопа, която не е безгрешна като майка на сина си Телемах.
Лупита Нионго се появява за кратко като хубавата Елена, но в образ на наказанието, заради който никога повече няма да заслужи ябълката на раздора. Вижте я като нейната сестра-близначка Клитемнестра – жената на великия цар-победител Агамемнон – още една брутална вечна човешка история, разказана от Нолан само за секунди.
Отначало Елиът Пейдж може да изглежда неуместно като момчето воин Синон, изоставено от командирите си до Троянския кон, но ще видите, че неговата история е смислено вплетена до края – Кристофър Нолан не го използва само за запълване на LGBT-квотата.
Заради историята на Синон режисьорът е жертвал една от най-важните сцени в оригиналния текст – срещата на Одисей с великия воин Ахил, който му признава, че предпочита дългия безславен живот на слуга пред краткия, но озарен от вечна слава. „Одисеята“ на Нолан ви убеждава в същото, сцена по сцена, в продължение на три часа.
Липсва и моментът от книгата, в който гордостта на Одисей побеждава интелекта му и подписва присъдата му. Героят на Омир е достатъчно мъдър и силен да премълчи постиженията си и да се назове „Никой“, за да надхитри сина на Посейдон. Когато се чувства достатъчно отдалечен и в безопасност от циклопа, допуска грешка от суета и разкрива личното си име в най-неподходящия момент.
Героят на Нолан си спестява тази слабост, но се натоварва с още по-жестока вина, за която Атина му напомня.
Ако има слабост в този филм – тя не е уникална за „Одисеята“, а се среща и в шедьоврите на Нолан.
Началото му е толкова сгъстено и обяснително, че дори хора, които знаят какво да очакват, губят част от нишката в осмисляне на всяка от въвеждащите сцени.
Една прожекция на „Одисеята“ не е достатъчна, както вероятно се e наложило да гледате Interstellar и Inception поне два пъти, за да оцените всичко в тях.
Режисьорът все пак заслужава уважение заради смелостта да събере 10 години човешки страдания в три часа – и да добави оригинален, може би твърде реалистичен прочит към история, разказвана и преразказвана от хиляди години.
В „Одисеята“ на Нолан войната не започва заради невярност, а заради желанието за контрол на търговските маршурти.
Бащите жертват бъдещето на децата си, дори когато вярват, че ги спасяват. Лидерите са непостоянни, капризни и допускат грешки на цената на живота на най-верните си воини, но знаят, че най-лошото решение е да не вземеш решение.
Тя е велика история за любовта, но не само между съпруг и съпруга. Тя е историята за децата, израснали без баща, и за гордостта, с която липсващият баща винаги ще гледа своето дете.
„Одисеята“ е историята, в която за първи път се появява Ментор – символът на учителя, който помага като родител, без да има кръвен дълг към ученика си. Тя е историята, в която старата дойка на царя го разпознава по детския белег на крака.
„Одисеята“ е история за сляпата надежда, която определя човещината – гостоприемството е божествен закон, защото никога не знаеш дали бог няма да дойде в дома ти, преоблечен като просяк.
Това е история за отговорността на умния човек. За търпението като добродетел и за съвестта като мъдрост. И за забравата – като шанс и неизбежно проклятие на всяка нова цивилизация.
Филмите, които да гледаме преди „Одисеята“ на Кристофър Нолан
About the Author
