Уейв, техно, пънк, хардкор и рок и метъл във всичките им разновидности. Близо 100 банди, световни хедлайнери, част от които за първи път стъпват в България. Всичко това в рамките на 10 дни на три сцени – една до друга.
Град, който леко се задъха да посрещне докрай подобаващо наплива от меломани – открили новата музикална столица на Балканите, за която този път се говори повече, отколкото за традиционните летни спирки като Атина и Нови Сад.
Това е Пловдив с неговите два фестивала във втората половина на юли – новия Phill Good и седмото издание на утвърдения пристан за почитателите на твърдия саунд от различни епохи – Hills Of Rock.
Мнозина със сигурност са били пред дилемата дали да чуят The Cure, Moby и анимационните герои от Gorillaz, или да изберат Marilyn Manson, Godsmack, легендарния Зак Уайлд, Paradise Lost и др.
Аудиторията все пак не се припокриваше съвсем – беше различна, но и двата случая подготвена. Знаеше и какво да очаква, и как да изглежда, и как да се забавлява.
Възпитана публика – още един сигурен белег, че и в България вече има местна фестивална култура.
Тя ще става все по-известна – ако се съди и по отношението на музикантите, и по това, че и двете дълги събития привлякоха много фенове от всички краища на Европа.
Настроението, разнообразието и цветността на PhillGood „подгря“ втвърдяването на саунда седмица по-късно.
Изборът на германците от Electric Callboy за последен хедлайнер на Hills of Rock затвори музикалния цикъл – с неподозирано парти и огнено зрелище, което препрати към мултимедийните преживявания от седмица по-рано.
Разказът за седмото издание на Hills хронологично започва с първата голяма изненада.
Репликата „Тези живи ли са?“ беше спонтанната реакция, когато от Fest Team обявиха, че в Пловдив идват легендите на пънка Sex Pistols.
Да, без вокала си Джони Ротън, с когото всички са скарани, а той съдеше бандата. Но с Франк Картър нищо от суровото звучене не се загуби.
На сцената обаче бяха Стийв Джоунс, Пол Кук и Глен Матлок и доказаха, че пънкът няма възраст. Или го носиш във всяка телесна фибра, или не. Матлок всъщност е оригиналният басист на бандата, а не покойният вече и легендарен Сид Вишъс.
Преди това на сцената се качиха P.O.D, които добре подгряха за „Пистолетите“, а Картър на финала представи хедлайнера Мерилин Менсън с думите, че е време да посрещнем „самия Бог“.
Менсън стана „personal Jesus“ за хилядите мятащи се глави, щръкнали пръсти, скачащи крака и прилежащите им сърца, за близо 2 часа.
Той, сам по себе си, беше едновременно всичко – гласът, визията, шоуто. Концертът нямаше мултимедия и ефекти, просто защото няма нужда от тях.
Само Менсън, кръстове, прожектори и перфектен до невъзможност саунд.
Гласът и шоуто на Менсън направиха дъжда над Пловдив невидим, а вятърът, който се опитваше да отвее звука, беше безпомощен да разсее рева на „Beautiful People“.
Лошото време, но и емоцията от този концерт се пренесоха на съседната сцена малко след полунощ, когато вече откровено си валеше. Но нищо не можеше да спре феновете да скачат в дъждобрани с още пънк.
Toy Dolls закриха вечерта, а и на следващия ден човек можеше да срещне хора, които си тананикат песента за слончето Нели и им иде да поскачат в кръг със сключени лакти.
Ден 2 от фестивала обещаваше две неща на първо четене – Зак Уайлд с Black Label Society и, разбира се, Godsmаck.
Безпощаден хеви метъл и в двата случая. В първия – от онзи, в които на човек му е трудно да повярва какви звуци могат да излизат от електрическа китара, дори когато тя се намира зад тила на китариста.
Във втория – сломяващата енергия на Съли Ерна и компания.
Godsmack идват за никой не брои кой път вече и със сигурност ще ги видим и пак – просто отношението на Съли към публиката в България е повече от специално. Това не е ефектът на професионалистите, които винаги карат всяка публика да се чувства неповторима. Тук емоцията не просто не вижда, тя се усеща с кожата, сякаш може да се пипне.
Това беше вторият концерт от европейската част от турнето на бандата и сетлистът беше различен, а времето – повече.
Гребната база в Пловдив ревеше Awake, настръхваше на Voodoo, плачеше на парчето, посветено на хората със зависимости и психологически проблеми – Under Your Scars, и се превърна в скачащо море с I Stand Alone.
И се разчувства в най-захаросания момент от шоуто, когато Съли Ерна повика десетки деца на сцената – за да видят всички следващото поколение, заради което рокът няма да умре.
Ден Три беше денят на сериозната жица. Поне до 22:45 часа, но за тогава – след малко.
Първата банда на основната сцена, която наелектризира публиката, беше Nevermore – вече дегизирана във вид, подходящ за декор на готик, дет, дарк и траш метъл вечерта, която предстоеше.
Групата от Сиатъл се събра отново след години прекъсване в началото на 2026 и в доста обновен състав.
Ангелският глас на новия вокал Берман Йонен, двете китари с по седем струни, прецизният бас и безкомпромисните барабани изляха хеви и прогресив съвършенство от сцената. Единственото „разочарование“ беше, че това откритие се появи в ранен час от феста и след това нищо не беше останало в мърча – за онези, които го оцениха подобаващо.
Последва яко втвърдяване с Paradise Lost и Lamb Of God – и двете банди идват за първи път в България.
Публиката – макар и поостанала без глас вече, им отдаде заслуженото. Те ѝ отвърнаха с професионализъм, саунд и пламъци.
И тогава дойдоха Electric Callboys – избор, който със сигурност повдигна веждите на мнозина хард и хеви меломани още при обявяването на хедлайнера.
Усети се малко или повече и по настроението – част от пространството пред главната сцена се поопразни, но на практика даде възможност на всички останали да си потанцуват, поскачат и забавляват като за последно.
Германците имат свой стил – успяват да са едновременно бой банда, която пее поп-денс, с брулещи китари и… рев.
Автентичен, дет, траш рев излизаше от същите гърла в редуване, от което скептичните вежди се превръщат в ококорени очи. Тази музикална еклектика, съчетана с не по-малко абсурдно-атрактивни костюми и сценично поведение може и да не е за всеки вкус, особено за феновете на тежкия саунд.
Но никой не може да отрече, че партито и зрелището бяха на ниво.
И да, усещането беше за подобаващ – макар и неочакван – финал на 10-те дни музика за двата фестивала.
Всъщност финалът за най-издръжливите дойде с „Контрол“ след 2 в полунощ в неделя. И да, те не изпяха „Най-щастливият ден“. Изпя я публиката. С пълно гърло и малко останал глас.
И в трите дни на по-малките сцени също имаше достатъчно за всеки от всичко в рок жанровете. Видяхме и сина на Кори Тайлър от Slipnkot с бандата му Vedned, и доста българско участие – като се мине през Джанго Зе, новите фаворити на по-младата публика „Цар Плъх“ и… може да изброяваме докъм 100, ако обобщим големия пловдивдски маратон.
НIlls Of Rock ще дойде и догодина за осми път. Първите билети се разпродадоха за 15-ина минути. А PhillGood се роди, за да остане – и там първата порция тридневни пропуски се радват на голям интерес, преди да е обявена нито една банда .
А след финалните акорди на Hills-а равносметката е: не – два фестивала в два поредни дълги уикенда не са твърде много, за да бъдат успешни.
Има достатъчно публика и музика за всички. По много.
About the Author
