Набързо свалени украински знамена от централния площад в Прищина с обяснението, че хората симпатизират с жертвите на войни и насилие, но „уважението следва да е взаимно“ – това беше един от ефектите на посещението на украинския президент Володимир Зеленски в Сърбия миналата седмица.
Възмутените реакции в Косово, а и на албанския премиер Еди Рама, дойдоха, след като Зеленски потвърди позицията на Украйна „в подкрепа на териториалната цялост на Сърбия“ – дипломатическа формула срещу признаването на независимостта на Косово.
Двата казуса – настояването на Русия, че няма международноправен проблем да наруши границите и да завладее Украйна, и твърдението на Сърбия, че Косово е нейна територия – си служат взаимно от години като прецеденти.
Това е и основната причина за голямото влияние на Русия в Сърбия, иначе несъразмерно спрямо търговския оборот и икономическите отношения между двете страни. Москва остава главен защитник на каузата на Белград в Съвета за сигурност на ООН, прикрит под предлога на културния афинитет и панславизма.
Затова посещението на Зеленски предизвика неочаквано голяма вълна от реакции: как си позволява Александър Вучич тази волност спрямо Владимир Путин? Защо това му е важно само месеци преди предсрочните избори в Сърбия, като се има предвид силната обществена подкрепа за Русия и Путин, за тяхната версия на войната?
За Зеленски това е не просто посещение на страна, която снабдява украинската армия с боеприпаси, но и опит да „обърне“ прецедента, да говори за ненарушимост на границите и да сложи знак на равенство между украинското и сръбското желание за запазване на териториалната им цялост.
Разбира се, в единия случай става дума за успешните усилия на украинската армия и на обществото да си съхранят държавата, докато в сръбския случай – за неуспеха на една геноцидна война спрямо населението на Косово. Но все пак Зеленски се вклини там, където изглеждаше запазена територия на руската реторика.
В Белград той предимно говори за времето след войната. След войната Украйна ще бъде една от най-важните държави в европейската сигурност, с огромен военен опит, мощен отбранителен сектор и нужди от възстановяване в мащаби, каквито Европа не е виждала от десетилетия.
За Вучич това е възможност да пласира сръбски компании, инженери, строителен сектор, земеделски капацитет и индустрия, които могат да изиграят роля в този процес.
Разбира се, Вучич знае, че приемането на Зеленски ще бъде приветствано в Брюксел. Сърбия е кандидат за членство в Европейския съюз, икономически е много по-тясно обвързана с ЕС, отколкото с Русия, а отказът ѝ да се присъедини към европейските санкции срещу Москва напряга отношенията ѝ със Съюза от години.
Според Орхан Драгаш от Института по международна сигурност в Белград Вучич е показал, че „Сърбия разбира разликата между историческите връзки с Русия и примиряването с политиките на режима на Путин… Сърбия няма причина да губи отношенията си с Киев заради агресията на Путин, да подкопава собствения си аргумент за териториална цялост или да затваря вратата към мястото си в бъдещето на европейската сигурност и възстановяването на Украйна“.
В дните след визитата реакциите в Косово бяха показателни за „късия фитил“ на политиката в региона, но имаше и изключения.
Албанският премиер Еди Рама посочи, че „не може да искаме да накажем Украйна или дори да подкрепяме Русия. Простата истина е, че стремежът към свободата не работи като разменна монета, той показва кой си и за какво се бориш в този объркан свят“.
За Вучич обаче беше време да се върне към обичайната балканска политика. Само дни по-късно той заплаши Косово, че ще пренасочи водите на река Ибър в отговор на разрушаването на сръбски къщи по бреговете на реката от страна на косовските власти. Това би пресушило язовира, който снабдява с вода голяма част от Косово и охлажда най-голямата електроцентрала.
Горе-долу по същото време дойде и атаката на Белград към властите в Черна гора – страната с най-близка перспектива за членство в ЕС. Нейният премиер Милойко Спаич обвини Вучич, че работи като „PR на Русия“ и че прилага двойни стандарти, след като Белград се оплака от третирането на сръбското население на Черна гора.
Неотдавна ЕС критикува „избухването на насилие“ по време на антиправителствените протести в Сърбия и колапса на демократичните стандарти в страната.
Изобщо, ако погледнем последните политически седмици в региона, дрязгите на националистическа основа са се превърнали във всекидневие.
Все пак има обаче лидери, които различават накъде върви руската „специална операция“, разбират важността на партньорството с Украйна и търсят позициониране за не толкова далечното бъдеще.
About the Author
