ADHD не е разстройство на мозъка, а „социален конструкт“. До този извод стига британският психиатър Макс Пембъртън в новия документален филм на Channel 4 „The Great ADHD Myth?“, който още с излъчването си предизвика остри реакции във Великобритания.
ADHD, или синдром на дефицит на вниманието и хиперактивност, е неврологично състояние на развитието, при което мозъкът функционира по различен начин. То може да затруднява концентрацията, контрола на импулсите и регулирането на активността.
60-минутният филм беше излъчен на 18 август, а The Guardian го определи като „най-противоречивото предаване на годината“. Пембъртън, който работи в британската Национална здравна служба (NHS) – системата за обществено здравеопазване в страната – събира лекари и учени, които поставят под въпрос част от утвърдените представи за ADHD.
Основният въпрос е дали ADHD действително е свързано с различия в развитието на мозъка, или диагнозата понякога се използва, за да обясни естествени особености в поведението, които трудно се вписват в изискванията на училището и съвременния начин на живот.
Филмът поставя и още два въпроса – дали медикаментите се предписват твърде лесно, особено на деца, и кой печели от рязкото увеличаване на диагнозите през последните години.
Според данни на NHS, цитирани от Channel 4, между 2020 и 2025 г. броят на хората, изпратени за диагностика за ADHD, е нараснал с 200%. NHS изчислява, че около 2,5 млн. души в Англия имат ADHD, като в тази оценка влизат и хора без официална диагноза.
Една от участничките във филма, д-р Айона Хийт – бивш председател на Кралския колеж на общопрактикуващите лекари – казва, че според нея ADHD изобщо не е медицинско състояние.
Пембъртън разговаря и с проф. Катя Рубия, специалист по когнитивна невронаука, която от около 30 години работи с образни изследвания на мозъка. Според нея няма убедителни данни, че мозъкът на хората с ADHD се различава по ясен и последователен начин от този на хората без диагнозата.
Филмът разглежда и критериите, по които се поставя диагнозата. Сред тях са например трудност човек да изчака реда си, постоянно да се върти на стола или да не може да се занимава спокойно с нещо. Според Хийт тези признаци са описани толкова широко, че ако някой целенасочено търси диагноза ADHD, сравнително лесно може да я получи.
Самият Пембъртън решава да провери това. Той плаща 1200 паунда за частна оценка и получава диагноза комбиниран тип ADHD – с импулсивност, хиперактивност и невнимание – както и рецепта за медикаменти.
След като приема една доза, Пембъртън разказва, че се чувства притъпен, не му се разговаря както обикновено и има усещането, че спокойно би могъл да седи сам и да мълчи.
Шест седмици без лекарства
Най-важният експеримент във филма е свързан с 10-годишния Мейсън, който от две години приема лекарства за ADHD. За шест седмици той спира медикаментите, а семейството му опитва друг подход – йога, повече време навън, без екрани и с ограничаване на захарта и преработените храни.
Майка му Шона казва, че промяната е видима – Мейсън е по-весел, по-щастлив и повече прилича на себе си.
В училище обаче се появяват трудности. Поведението му се влошава и на учителите им е по-трудно да работят с него. В края на филма майка му решава засега да не го връща на медикаментите.
След снимките обаче решението се променя.
Надпис в края на предаването уточнява, че два месеца по-късно Мейсън отново започва да приема лекарствата след слаби резултати в училище. След това представянето му се подобрява.
Точно този детайл се превърна в един от основните аргументи на критиците на филма.
Жалба до Ofcom
След излъчването на филма британската организация ADHD UK подаде жалба до медийния регулатор Ofcom.
От организацията заявяват, че ADHD не е нито „мит“, нито „социален конструкт“, и критикуват начина, по който е разказана историята на Мейсън.
Според тях най-важният детайл остава на заден план – след снимките момчето отново започва да приема лекарствата си, а резултатите му в училище се подобряват.
Филмът беше критикуван и от председателя на Кралския колеж на психиатрите проф. Субод Дейв. Той признава, че може да има различни мнения за диагнозата и лечението на ADHD, но според него поставянето под съмнение на самото състояние вреди както на хората с ADHD, така и на специалистите, които работят с тях.
По думите му ADHD е добре установено състояние, свързано с развитието на мозъка, а по-важният проблем е достъпът до навременна диагностика и лечение.
Към критиките се присъедини и организацията ADHD Embrace. Според нея филмът може да засили недоверието към диагнозата и да омаловажи трудностите, с които се сблъскват хората с ADHD и техните семейства.
Channel 4 защити продукцията с аргумента, че около ADHD има сериозен обществен дебат и различните гледни точки трябва да могат да бъдат обсъждани.
От телевизията подчертават, че филмът не отрича проблемите на хората с ADHD. Целта му е да постави въпроса дали съвременният начин на живот, училищната среда и времето пред екраните също имат роля за увеличаването на диагнозите и дали при някои деца могат да се опитат и други подходи преди медикаментите.
Ръстът на диагнозите обаче не означава непременно, че ADHD се диагностицира прекалено често. Изследване в The Lancet Regional Health – Europe показва, че около 1,2% от възрастните в Англия са диагностицирани с ADHD, докато според международните оценки състоянието засяга между 3 и 5% от хората. Разликата подсказва, че много хора с ADHD може все още да нямат поставена диагноза.
Въпреки критиките „The Great ADHD Myth?“ получи и добри отзиви. The Guardian му дава четири от пет звезди и посочва, че част от въпросите във филма заслужават обсъждане, включително дали лекарствата винаги трябва да бъдат първият избор при децата.
About the Author
