„Краят на войната не е близо. Може би през 30-те години на века.“. Тази мрачна прогноза не идва от щаба на разузнаването или от аналитичен център в Киев. Тя идва от обикновени руски граждани, участници във фокус групи на Европейския съвет за външна политика (ЕСВП) през април 2026 г.
Докато Кремъл отчита поредните си „успешни“ избори, зад кулисите на тази политическа рутина руското общество преживява нещо много по-сложно от просто подчинение. То е потънало в състояние на „омагьосан сън“ – форма на психологическо оцеляване, която превръща войната от екзистенциална драма в сив, постоянен декор на всекидневието.
Разговорите, проведени в рамките на мащабното проучване на ЕСВП, разкриват една Русия, която вече не вярва в „героичния поход“. Ако в началото на 2022 г. пропагандата успяваше да продаде идеята за защита на Донбас като морален императив, днес този разказ е избледнял.
На негово място е дошло едно по-примитивно, страхливо обяснение: „Ако не бяхме ударили ние, те щяха да атакуват“. Това е логиката на превантивния удар, която не вдъхновява, а просто оправдава статуквото.
Любопитно е също как се е променил езикът. Думата „война“ вече не е табу. Тя е част от речника на обикновения човек, като измества евфемизма „специална военна операция“. Но тази лексикална честност не носи със себе си политическа активност.
Напротив, тя е белег за примирение.
Участниците в дискусиите признават, че усещат войната по-остро – чрез галопиращата инфлация, страха от нова мобилизация и звука на дроновете, които понякога пробиват спокойствието на тила. Но тази тревожност не се трансформира в гняв срещу властта. Тя се капсулира в апатия.
Нищо в тези разговори не подсказва, че руснаците гледат на конфликта като на „Велика отечествена война“. На въпроса дали победата в Украйна е по-важна от победата над нацистка Германия, отговорът е категорично „не“.
Това е война, която се води по инерция, война, която няма ясна цел, и следователно – война, която няма ясен критерий за успех.
„Не знаем целите! Трябва да знам какви са целите, за да мога да съдя“, възкликва една от участничките в изследването.
И тук се крие най-големият парадокс: именно това невежество е най-силното оръжие на Кремъл. Когато целите са размити, „победата“ може да бъде всичко, което властта реши да обяви за такава.
Гражданите са делегирали правото на преценка на „висшестоящите“. Хората са се отказали от собствената си роля в историята, избирайки ролята на пасивни наблюдатели на собствената си съдба.
За мнозинството войната вече не е събитие, а епоха. Прогнозите за край през 2030-те години се приемат с фаталистично спокойствие, сякаш става въпрос за климатични промени, а не за кървав конфликт. Паралелите с Афганистанската война на Съветския съюз изплуват все по-често – усещане за безкрайност, за тежест, която просто трябва да бъде понесена, докато времето изтече
Този „омагьосан сън“ на руското общество е опасен не само заради подкрепата за войната, а заради пълната загуба на гражданска инициатива. Руснаците не са просто жертви на пропагандата – те са съучастници в един социален договор, в който срещу отказа от свобода и въпроси, получават правото да не участват активно в трагедията, която се разиграва от тяхно име.
Това е общество, което е решило, че най-сигурният начин да оцелееш в буря, е да се престориш, че тя не съществува, докато покривът над главата ти бавно се срутва.
За европейските политици трябва да е съвсем ясно, че промяната в Москва няма да дойде отдолу, поне засега. Владимир Путин и неговите приближени вземат решенията за войната и мира на базата на собствените си интереси и може би най-вече заради „мястото в историята“, което изглежда свръхценно за руския президент.
В статия от 2021 г. Путин подчертава, че вижда своята мисия в заличаването на суверенитета и държавността на Украйна, „тъй като ние сме един народ“. С началото на руската агресия и отпора на Украйна стана ясно, че Русия е загубила сърцата и умовете на украинците за поколения напред.
Остава целта по елиминирането на независима украинска държава. Тази цел обаче не предизвиква особен ентусиазъм сред руското общество, което е застинало в пасивност. Евентуална победа няма да донесе огромни позитиви на Кремъл.
Възможността за мир изглежда най-привлекателна за руснаците, но ако някой очаква те да принудят ръководството си да седне на масата за преговори, напразно се надява.
Европа трябва да се научи да казва „не“ – и то веднага
Честно ли е правителството с обществото?
Ефектът на пеперудата: Америка воюва, Европа плаща сметката
About the Author
