Това протестите в Албания ли са, или финала на „Битката за Хогуортс“, попита реторично албанската журналистка от Politico Уна Хайдари тази сутрин, след като през нощта протестиращите в Тирана използваха фойерверки ракети срещу полицията, а тя отговори със сълзотворен газ.
Ескалацията идва месеци след началото на „фламинговата революция“, насочена срещу проекта на Иванка Тръмп и мъжа й Джаред Къшнър за строеж на луксозен курорт върху единствения адриатически остров на Албания – досега природен резерват.
Проектът засега е замразен, казва премиерът Еди Рама, който отказва да отговори на призивите на протестиращите и да подаде оставка.
В Сърбия също има опасения за насилие в контекста на прогнозата за много близки резултати между партията на Александър Вучич и „студентската листа“ – поличесското лице на двугодишните протести срещу властта на парламентарните избори, които се провеждат в неделя.
Защото те не са просто политическо състезание, а тест може ли в Сърбия да има демократична смяна на управлението.
Анализ на Европейския съвет за външна политика предлага пет сценария за Сърбия, които варират от бетониране на статуквото до навлизане в период на несигурност и институционална парализа. В основата на всичко е сблъсъкът между вкоренена машина за власт на Вучич и едно ново, децентрализирано гражданско движение.
.jpg)
Въпросната машина използва „хитрини“ при организацията на вота – например обяви, че сърбите в чужбина могат да гласуват само по белградско време. Резултатът – в Ню Йорк граждани се редяха пред секции в 1 ч след полунощ, както показа New York Times.
Сръбският модел на управление на Александър Вучич, изграден върху 14-годишна концентрация на ресурси, контрол над медиите и балансиране между геополитически сили, днес е подложен на натиск от неочаквана посока.
Студентското движение „Сърбия или мафия“ не е просто опозиционна партия, а социален феномен, породен от конкретни трагедии, като срутването на козирка на гара в Нови Сад, която уби хора. Това движение успя да трансформира гнева в политическа енергия, като се превърна в „машинисти срещу машината“, както те наричат себе си.
Интересното тук е тяхната структура – или по-скоро липсата на такава. Те съзнателно избягват традиционния лидерски модел, като залагат на организиране отдолу – по населени места, по факултети, около различни граждански инициативи. Това прави движението по-трудно за подкупване, сплашване или дискредитиране чрез стандартните политически атаки.
Всички си спомнят как преди години проправителствени активисти поставиха тонколона на 30 м. от апартамента на опозиционния лидер Драган Джилас и викаха през нея дни наред: „Джилас, крадец такъв“. В апартамента живееха и двете му деца, тогава на по 3 и 9 години.
Доналд Тръмп и MAGA от своя страна подкрепят Вучич, така както през април подкрепяха Виктор Орбан в Унгария (който обаче убедително загуби властта). Техни инфлуенсъри са тези дни в Белград с призиви да се запазят християнските традиции и стабилността в Сърбия. Преди това израелският софтуер за подслушване „Пегасус“ беше намерен в телефоните на студенти и опозиционни активисти.
Сравнението с протестите в Албания разкрива обща балканска тенденция към недоверие в елитите, но с различна дълбочина на системната криза.
В Сърбия студентите се стремят към „поправка“ на държавата отдолу нагоре чрез широка обществена коалиция, която включва различни сектори – от изкуства до земеделие. Те вярват, че институциите могат да бъдат възстановени, ако се премахне корупционният слой на върха.
В Албания обаче ситуацията изглежда по-радикална. Там устойчивостта на двупартийната система е толкова голяма, че протестиращите млади хора не виждат смисъл в „поправяне“ на статуквото. Те подхождат с желание за пълно, „изтриване“ на системата, което напомня за хаоса и разочарованието след колапса на финансовите пирамиди през 1997 г.
Докато сръбските студенти и техните представители – преподаватели и експерти, се опитват да влязат в парламента, за да променят правилата на играта, албанските протестиращи често изразяват нихилизъм към самата концепция за текущата политическа класа. Те я виждат като изцяло компрометирана и търсят магическо решение.
Общото между двете движения е отказът от „ярки лидери“.
Това е едновременно тяхната най-голяма сила и най-голяма слабост.
Липсата на лидер предпазва от персонализация на протеста, но затруднява формулирането на единна програма за управление. В Сърбия това се вижда в липсата на ясно изразен кандидат за премиер и в прагматичния, понякога двусмислен подход към външната политика (особено по отношение на Русия), който е продиктуван от желанието да се запази широката подкрепа на избирателите.
Случващото се в Сърбия е тест за това дали едно гражданско движение може да надделее над държавната машина чрез автентичност и масовост, но ще постави и въпроса за бъдещия път пред Сърбия. Дали то ще иска да скъса с 90-те, с национализма, с носталгията и Ратко Младич и ще приближи страната си към Европа. Или ще претопли старата вражда с Косово и ще предпочете героизирането на югославските войни.
Ако студентите успеят, все пак това ще бъде сигнал за целия регион, че „срокът на годност“ на силните фигури, от Орбан до Вучич, е ограничен.
Ако обаче се сблъскат с фалшификации или отказ на Вучич да признае загуба, те могат да възприемат същия нихилистичен подход като съседите си: идеята, че системата е толкова прогнила, че единственият начин за ново начало е пълното ѝ заличаване.
В крайна сметка, както казва един от поддръжниците на студентите, хората са се уморили от „машината“ и са готови да последват всеки, който предлага алтернатива, колкото и скромна да е тя.
През април парламентарните избори в България бяха седмица след оглушителния провал на Орбан в Унгария.
Президентските избори сега съвпадат с първата възможност от много време Вучич да бъде победен.
Дали това ще доведе до промяна на властта в Сърбия е друг въпрос – но докато наблюдаваме както става и в Белград, и в Тирана, трябва да си даваме сметка за разликите в контекста – и че 90-те в България са си отишли безвъзвратно (Нали?).
Вучич срещу студентите – Сърбия гласува предсрочно в най-важните избори от години
Балкански игри – късият фитил и дългите сметки на балканските политици
About the Author
