България отбелязва Деня на народните будители – дата, на която се отдава почит на личностите, допринесли за съхраняването и развитието на българския език, култура и национално самосъзнание.
Празникът обединява имената на духовници, книжовници, учители, писатели и революционери от различни исторически епохи. Сред тях са Паисий Хилендарски, Софроний Врачански, Неофит Рилски, братята Димитър и Константин Миладинови, Георги Раковски, Васил Левски, Христо Ботев, Иван Вазов и още стотици българи, посветили живота си на просвещението и националната кауза.
Идеята за специален ден в чест на народните будители възниква след Освобождението. За първи път празникът е отбелязан през 1909 г. в Пловдив. През 1922 г. министърът на народното просвещение Стоян Омарчевски предлага 1 ноември да бъде обявен за Ден на народните будители. С указ на цар Борис III от 1923 г. датата става общонационален празник в памет на заслужилите българи.
По време на управлението на Александър Стамболийски Омарчевски провежда и редица образователни реформи. Сред тях са въвеждането на задължително и безплатно седемгодишно основно образование и разширяването на училищната мрежа в страната.
Празникът се отбелязва до 1945 г., когато е отменен от новата власт след установяването на комунистическия режим. Така почитта към книжовниците, просветителите и борците за национално освобождение изчезва от официалния календар за почти половин век.
В „Задочни репортажи“ Георги Марков описва отношението на комунистическата власт към националната памет като опит да бъде ликвидирана почитта към хората, допринесли за националното самосъзнание.
Въпросът за възстановяването на празника е поставен отново през 1992 г., три години след падането на комунистическия режим.
На 28 октомври 1992 г. парламентът приема възстановяването на празника и отново обявява 1 ноември за Ден на народните будители.
Денят на будителите: Историята на отречения празник
About the Author
