Възможно ли е политиката да изчезне точно когато тя е навсякъде около нас?
Това е въпросът, с който политологът и историк Дейвид Рънсиман дойде в София.
59-годишният британец е бивш ръководител на катедрата по политически науки в Университета в Кеймбридж – и е човек, който може да обсъжда историята на идеите и последния албум на Боб Дилън с еднаква дълбочина и любопитство.
Всеки, който се интересува от британска политика, познава Дейвид Рънсиман от великолепния подкаст Talking Politics, който той водеше от кабинета си в Кеймбридж заедно с други професори.
Рънсиман е автор и на подкаста Past, Present, Future, в който обсъжда философия, литература и прословути лоши политически идеи на разбираем за всеки език.
Разговорът за политика става мисия, заради която той напуска професорската си катедра. Както го представи Иван Кръстев на мемориалната лекция „Джу“ – Дейвид Рънсиман разбира, че повече хора извън елитните университети имат истинско желание да научат нещо ново, отколкото доста студенти.
Някога Рънсиман провокираше обществения дебат с въпроса защо възрастта за гласуване не се свали от 18 на 6 години – така че децата (хората с най-дългосрочен интерес в бъдещето) да участват във формирането на това бъдеще.
Сега той поставя нова тема за размисъл. Никога досега не е имало толкова много хора, които да имат мнение за всевъзможни властови конфликти и да го изразяват публично с преувеличена емоция.
Но и никога не е имало толкова малко хора, в чийто тесен кръг да се вземат най-важните политически решения за целия свят, без да подлежат на демократичен контрол.
Първо е „хиперполитика“ – животът, в който всичко политическо е лично и всичко лично е политическо.
Всяка новина е повод да се разделим на лагери от „приятели“ и „противници“, да се ядосваме, да се подиграваме на властта, да почувстваме морално превъзходство спрямо избора на другия.
Решението дали да имаме деца вече е „политика“. Соевото лате или телешката пържола също станаха „политика“. Сериалът, който гледаме в Netflix, може да e маркер за отношението ни към „политиката“.
Ако споделите няколко напълно лични предпочитания или семейни обстоятелства в ChatGPT, има много голяма вероятност той да разпознае за кого гласувахте на последните избори.
По-интересното е, когато чатботът опита да ви обясни за кого трябва да гласувате на следващите избори – изведнъж може да се окаже, че вашето семейство, вашето меню, вашите културни предпочитания, вашият език всъщност ви определят като член на противниковия лагер.
Възможно ли е да сте се заблуждавали през всички тези години?
Възможно ли е някой друг ви заблуждава?
Въпреки усещането за тотално проникване на политиката в личното пространство – най-важните решения за общото бъдеще на света вече се вземат от все по-малка група хора.
Това са „новите фараони“ от Силициевата долина.
Никой никога не е гласувал за тях. Никой няма думата по време на вътрешните дебати в управителния съвет, преди фантазиите на група непораснали момчета да се превърнат в действия с последици за милиарди души.
Технологично светът скача с 10 години напред в рамките на месеци.
Политически обаче обществата се връщат хилядолетия назад към „предполитиката“ – обществените отношения в древността, когато „върховните жреци“ или „визионерите“ определят посоката на бъдещето, а всички останали нямат думата в колективните решения.
За да си представим какво означава този живот, Рънсиман препоръчва сайта Any Human Ever, който симулира случаен живот от началото на съществуването на човечеството досега.
Ще научим нещо за пола, възрастта, семейството, общността, вярванията, храната, разстоянията, до които човекът е можел да достигне, инструментите, които е използвал.
Но политиката не присъства почти никога сред факторите в живота на случайните индивиди – огромен брой човеци в миналото (жени, деца, роби, поданици на феодални владетели и др.) са живели в условия, при които никога не са имали право да участват в общите решения.
Днес лидерите в Силициевата долина наистина вярват, че са прескочили ограниченията на човешкото съществуване чрез собствените си изобретения – както на интелектуално, така и на телесно ниво с манията по longevity процедурите за отлагане на остаряването.
Технологиите няма да ни върнат в примитивното материално съществуване. Но властовите отношения все повече приличат на примитивния свят, казва Дейвид Рънсиман.
„Технологиите наистина ни дадоха възможности. Можем да поръчаме всякаква храна, да купим всякакъв продукт, да изразим всякакво мнение, да обиждаме когото поискаме. Но това не ни дава политическа власт“.
Политиката е дейността, при която несъгласията и споровете водят до решения, а решенията на свой ред водят до нови несъгласия и спорове, казва Дейвид Рънсиман.
Тези два процеса – спор-решение и решение-нов спор – трябва да съществуват заедно.
Прекъсването на връзката между тях, според него, е рискът от сближаването на „хиперполитиката“ и „предполитиката“.
Накрая всичко се проваля, казва Рънсиман – а той е последният човек, когото може да обвините в песимизъм.
Само за последните 20 години видяхме как се провалят непоклатими системи – здравеопазването по време на Ковид, банките по време на Световната финансова криза, международният ред с войните в Украйна, Газа и Иран.
Неизбежният провал ще настъпи и за AI-технологиите, и този срив ще принуди обществата да избират – дали да се върнат към истинската политика и да потърсят отговорност от технологичните елити, или да се поставят в още по-голяма зависимост от тях.
Отговорът не е предопределен, но и не бива да разчитаме, че политиката ще се съживи от само себе си.
Неговият съвет? Не чакайте до следващите избори.
„Гражданите трябва да поемат отговорност за нещата, които най-много ги вълнуват и дразнят. Една от причините хиперполитиката да е толкова лишена от съдържание е, че можеш да изпитваш много силни чувства по даден въпрос, без да се налага да поемаш каквато и да било отговорност за него“.
„Хиперполитиката не означава, че ние самите се занимаваме повече с политика. Тя означава, че чувстваме как политиката ни засяга все повече и навсякъде. А ние трябва да участваме в нея повече“.
About the Author
