„Конклав“ влезе в новините след смъртта на папа Франциск заради внезапното трикратно увеличение на интереса към филма с Рейф Файнс, Стенли Тучи и Изабела Роселини в стрийминг платформите.
Вниманието е заслужено – това беше един от фаворитите за най-добър филм на 2024 г., спечелил „Оскар“ за адаптиран сценарий по романа на Робърт Харис.
Вероятно мнозина от зрителите са решили да го гледат най-вече от любопитство към един от най-тайнствените ритуали във Ватикана – избора на нов папа. И ще останат доволни.
Онези, които търсят прилики с понтификата и последните дни на папа Франциск, също могат да ги намерят в „Конклав“. Един от основните конфликти в него е битката между либералното и „реакционното“ крило в Католическата църква.
Последният човек, с когото покойният папа се среща, не е Джей Ди Ванс, но отново е американец със съмнителна репутация (в ролята: Джон Литгоу).
Във всеки случай, филмът е много по-голямо събитие от воайорско надникване зад стените на Ватикана.
„Конклав“ е политическа психодрама за властта, амбицията, завистта, недоверието и взаимните интриги, границата между идеологическата чистота и наивността, тайните, които рано или късно излизат наяве.
Рейф Файнс прави страхотна роля като кардинал, на когото папата е поверил организирането на събора по избора против собствената му воля.
В последния си разговор със Светия отец Томас Лорънс е поискал да подаде оставка като кардинал и да се оттегли в манастир, защото е започнал да изпитва съмнения във вярата си. Не получава разрешение, защото папата има друга мисия за него.
Лорънс открива събранието с реч, която би накарала и най-религиозния човек да потъне в размисли.
„Увереността е най-големият враг на единството. Увереността е смъртоносният враг на толерантността. Дори Христос не е уверен в края. „Боже, защо ме забрави?“, извиква той в агонията си на деветия час на кръста. Нашата вяра е живо нещо, точно защото върви ръка за ръка със съмнението. Ако имаше само увереност без съмнение, нямаше да има мистерия. А тогава нямаше да има нужда от вяра„, казва главният герой.
В следващите дни самият той преминава през тежки изпитания на доверието си във водещите фаворити за Светия престол, в скритите намерения на покойния папа, а и в действителността на собствения си многократно деклариран отказ от върховната власт.
Защото всеки, който стане кардинал, дълбоко в себе си вече е избрал името, с което иска да бъде известен като папа.
Онези, които са се доближили най-близо до Пръстена на рибаря на св. Петър и са останали на една ръка разстояние от него, преживяват неуспеха най-болезнено.
Стенли Тучи влиза в ролята на либералния претендент за папа Алдо Белини. Отначало ласкателно отбягващ номинацията, но скоро след това става рязък политически играч, който организира прехвърлянето на гласове към „най-малкото зло“ – колкото и да е голямо то.
Италианският актьор Серджо Кастелито умело се превъплъщава в събирателен образ на традиционалистите в църквата отвъд границата на ретроградността. Неговият кардинал е харизматичен и влиятелен, но не крие презрението си към своите „братя“ по религия от далечни земи като африканския конкурент Адейеми или новопристигналия от Кабул кардинал, чието име никой досега не е чувал.
Изабела Роселини – монахинята Агнес – е жената, която сякаш присъства само в сенките на Апостолическия дворец, но гласът ѝ натежава повече от този на кардиналите в една от ключовите сцени.
Интригата се увеличава във всяка минута от 2-часовия филм, а финалът награждава зрителя с обрат след обрата.
Както коментират в някои ревюта – краят на филма е сякаш самостоятелен филм.
За онези, които търсят само „зрелището“ от тайнството на Ватикана – ще го видят описано по прекрасен начин.
Цялата церемония е заснета впечатляващо – заключването на вратите на Сикстинската капела, задължението за пълна изолация на кардиналите от външния свят (докато външният свят не нахлуе с гръм и трясък), обличането на кардинал-дякона, урната за гласовете, червения конец, на който всяка бюлетина се „зашива“, преди да се изгори в камината и светът да научи кой ще оглави Светия престол.
Пищността и мистерията на избора става още по-впечатляваща заради решението на режисьора Едуард Бъргър да ги постави в страхотен контраст с битовите главоболия около събирането на близо 200 „високопреосвещенства“ в пенсионна или предпенсионна възраст на едно място.
Ще ги видите как пристигат с автобуси във Ватикана, как влачат куфари с колелца, как пушат на групички по ъглите на Апостолическия дворец, как монахините приготвят обяда и вечерята, и как зареждат апартаментите им с малки козметични комплекти.
Някои католици критикуват сценария за това, че представя твърде схематично вътрешното идейно противоборство в Църквата и че дава превес на реформаторите, какъвто беше и папа Франциск.
Но „Конклав“ не настоява да заемете страна – напротив.
Само потвърждава, че прекалената увереност е грях.
About the Author
