Ако сте гледали „Дяволът носи Prada“ през 2006 г., вероятно помните не само Миранда Пристли, но и света, в който тя изглеждаше почти непоклатима. Списанията още тежаха на мястото си – по стотици страници, скъпа хартия, пълни с реклами на топ брандове и редакторки, които могат да направят или унищожат звезда с едно повдигане на веждата.
Двайсет години по-късно „Дяволът носи Prada 2“ връща Ан Хатауей и Мерил Стрийп в същата война, но вече на друга планета. Анди Сакс не е новата асистентка, която не знае какво е cerulean (лазурносин). Тя е сериозна журналистка с награди, опит и биография. Миранда Пристли – някогашната ледена императрица на Runway, вече не изглежда като най-опасния човек в стаята.
Това е може би най-умният ход на продължението – не се преструва, че 2006 г. може просто да бъде облечена в по-скъпи дрехи. Първият филм беше професионална приказка за модната индустрия, която изглеждаше жестока, но и неустоима. Знаехме, че светът на Runway е абсурдно привилегирован – филмът позволяваше едновременно да му се подиграваме и да искаме да бъдем вътре.
Втората част идва в момент, в който този свят вече не е просто капризен. Той е застрашен.
Анди губи работата си, защото изданието ѝ спира. Runway е въвлечено в скандал, свързан с лоши условия на труд. Печатната журналистика не е романтичният фон на една лична амбиция, а индустрия, която се опитва да си поеме въздух, преди следващата вълна да я залее.
Този контраст е сърцето на „Дяволът носи Prada 2“. Светът на Миранда винаги е бил неприлично скъп и нечовешки взискателен. Преди двайсет години той беше власт. Днес прилича на последната добре осветена стая в сграда, която отвън вече гори.
Затова и новият злодей не е Миранда.
В ролята на технологичния милиардер Бенджи Барнс влиза Джъстин Теру – самодоволен основател на платформа, усмихнат, груб, шумен и много по-опасен от Миранда, защото не иска просто да контролира едно списание. Иска да пренапише правилата на цялата среда, в която списанията, журналистиката, модата и вкусът изобщо имат значение.
Така филмът пренаписва старата си формула. В първата част Миранда беше чудовището, което Анди трябваше да преживее. Във втората Миранда вече изглежда като част от стар ред, който може да бъде жесток, снобски и смешно самовлюбен, но поне все още вярва в редактори, авторитет, естетика и човешка преценка.
Мерил Стрийп очевидно разбира това. Миранда в първия филм беше почти митологична фигура – жена, която дори не трябва да крещи, защото всички вече са уплашени от нея. Сега героинята ѝ не става по-мека, но е по-човешка, защото за първи път срещу нея стои сила, която не може да бъде поставена на място с една фраза.
Ан Хатауей също вече не е момичето, което трябва да избира между кариерата и душата си. Тя е жена, която е взела решения, преживяла е последствията им и пак се оказва обратно в орбитата на Runway. И точно тук филмът си позволява най-познатия, но и най-работещ въпрос: колко далеч можеш да избягаш от място, което те е направило такъв, какъвто си?
Емили Блънт и Стенли Тучи се връщат като Емили и Найджъл – двама персонажи, без които този свят би изглеждал по-беден и по-малко отровно забавен. Емили вече работи в Dior, което дава на филма още един повод да превърне лукса в сюжет, а Найджъл остава онзи елегантен свидетел на цялата истерия, който винаги знае повече, отколкото казва.
„Дяволът носи Prada 2“ не изглежда като филм, който иска да мрази богатите. Напротив – той много добре знае, че публиката е дошла за палтата, апартаментите, колите, хотелите, европейските имения и фразите, които могат да се превърнат в хаштаг още същата вечер. Това е старата сделка на Холивуд с класовото раздразнение: показва ни привилегията, оставя ни да ѝ се присмеем, а после ни кара да я пожелаем.
Разликата е, че сега смехът има по-тъмен фон. Защото ако през 2006 г. Миранда Пристли беше символ на стария елит, през 2026 г. тя вече може да изглежда като последната редакторка преди алгоритъма. А това прави филма по-интересен от обикновена носталгична разходка по син килим.
В крайна сметка продължението не пита само какво е станало с Анди и Миранда. Пита какво е станало със света, в който една редакторка можеше да обясни историята на синьото и да превърне пуловера на едно момиче в лекция за капитализма, вкуса и самозаблудата. Първият филм учеше, че модата никога не е просто дреха. Вторият добавя нещо по-неприятно: че и журналистиката, и вкусът, и културата могат да се окажат просто следващият актив, който някой усмихнат милиардер иска да купи.
И в този смисъл най-страшното в „Дяволът носи Prada 2“ не е Миранда Пристли. Най-страшното е, че този път тя може да се окаже по-малкото зло.
About the Author
