Проф. Димитър Вацов има лична причина да изследва „Българския Чернобил“.
В началото на май 1986 г., когато е осмокласник в Класическата гимназия, учениците са изпратени на бригада да берат радиоактивен спанак.
Впоследствие четирима негови съученици, включително един от най-добрите му приятели, умират от рак.
Това го подтиква да влезе в архивите и да посвети последните години на „археологията на моралния дебилизъм“, както сам той опреля събититята от онзи период.
Проф. Вацов е е преподавател по философия в НБУ и председател на Фондация за хуманитарни и социални изследвания. На 14 януари 2025 г., заедно с Центъра за академични изследвания и Институт за изследване на близкото минало (Нов български университет), той организира семинар по темата “България след Чернобил“.
проф. Димитър Вацов / Дарик радио
„Стратегическият въпрос, който движи моите търсения по Чернобилските архиви, е как е възможно да знаеш какво трябва да се направи – и то да е нещо малко, просто и напълно постижимо: да кажеш на хората как да се пазят сами от радиацията и да купиш чисти фуражи – но да не го направиш?“
Проф. Вацов не се съмнява, че комунистическите власти през 1986 г. са знаели каква е радиацията в страната.
Те са действали напълно рационално и са взели за себе си – чрез УБО (Управление за безопасност и охрана към Държавна сигурност) – всички възможни мерки, но съзнателно са отказали да въведат подобни за българското население.
След аварията в Чернобил комунистическата номенклатура пие минерална вода: те са висшата класа. Добитъкът на номенклатурата – във Врана и другите стопанства на УБО – пие дълбококладенчова вода, разказва проф. Вацов.
„Защото добичетата с телата си – с млякото и месото, които дават и които трябва да са безопасни – са призвани да пазят номенклатурата. А населението на България – нисшата класа – пие вода от Искъра и от други открити водоизточници: радиоактивна вода.“
Моралната рефлексия е скъсана според него. Номенклатурата не мисли за населението като за враг, гледа на него с безразличие – безлична маса, която се пречиства и обновява от само себе си.
Държавата след аварията – хаос, бездействие, информационно затъмнение
България е най-тежко засегнатата страна в Европа от гледна точка на облъчване, поето от населението.
„От друга страна, ние съвсем не сме държавата, която е тежко засегната от „облака“, т.е. радиацията, която попада в България, е значима, но ние сме 8-и в Европа по степен на заразяване на територията. Има гигантски контраст между това, че територията е по-слабо заразена, а населението е максимално заразено – на някои места с дози, близки до тези в Припят, около самия Чернобил. Тази диспропорция се дължи на това, че властите не вземат мерки.“
Аварията става на 26 април, а съветският посланик ден или два след това предупреждава лично Тодор Живков за радиоактивния облак.
„Реално от 30 април са активирани всички военни окръжия да мерят радиацията и да докладват три пъти на ден на щаба на Гражданска отбрана. Сводките са запазени“, посочва проф. Вацов.
В първата седмица след пристигането на радиоактивния облак, когато радиацията у нас е най-тежка, дезинформацията на населението е тотална.
От 1 до 7 май властите официално лъжат, че няма никаква опасност.
„На 7 май в телевизионно интервю с успокоителен тон и на езоповски език споменават радиацията и предупреждават да не се ядат марули и децата да не играят в пясъка, спестявайки много други хигиенни мерки, препоръчвани от радиолозите по това време.“
Единствено ген. Добри Джуров, тогава министър на отбраната, въвежда множество реални хигиенни мерки в армията, поради което войниците при последващи измервания се оказват в пъти по-слабо облъчени от цивилното население.
„На 24 май, въпреки че радиационната опасност не е отминала, както се вижда и от ежедневните сводки, те официално я обявяват за отминала и отменят всички – дори и въведените на 7 май – минимални ограничения.“, продължава разказа си проф. Вацов.
На 9 май 1986 г. комунистическите власти – в лицето на Постоянната правителствена комисия (ППК) на Григор Стоичков – внезапно проявяват здрав разум: чуват позицията на радиолозите и издават заповед в духа на препоръчаните мерки за превенция на младежите от Чернобилската радиация в България.
Тази заповед забранява всякакви масови мероприятия на открито за деца и младежи.
Буквално в следващите дни обаче, без тази първа заповед изрично да бъде отменена, полека се издават последващи заповеди, които обезсилват и заменят първата.
„Никакви бригади не са спрени“, казва проф. Вацов и допълва, че още на следващия ден започват да пристигат искания от местни стопански ръководители, които молят да им се пратят бригадири – ученици и студенти, защото не могат да съберат реколтата.
И бригадири се пращат. Т.е. бригадите от ученици през тази година не спират и 365 хиляди ученици и студенти отиват на бригада през 1986 на радиоактивното лято.
Тези стопански ръководители на „Млечна промишленост“, „Родопа“, „Булгарплод“, „Билкооп“, всички те също са знаели за радиацията, защото са били привиквани редовно в правителствената комисия.“
„Българският Чернобил“ – втори радиационен пик
Според проф. Вацов най-голямото престъпление на българската комунистическа върхушка – плод по неговите думи отново на морален дебилизъм – е, че те допускат втори радиационен пик година след аварията.
Радиологът проф. Босевски го нарича “Българския Чернобил”, „защото подобно безумие е допуснато само в България, дори и в другите комунистически страни го няма.“
През април, май, юни 1987 г. храните в магазинната мрежа – най-вече млякото и месото и производните им продукти – достигат нива на радиационна замърсеност, които са близки, а понякога и по-високи от нивата на замърсеност през май 1986 година.
Този факт е резултат от политиката на българските власти: въпреки предупрежденията на българските учени, те отказват да купят чисти фуражи от чужбина и през зимата на 1986 срещу 1987 година пускат за изхранване на продуктивните животни радиоактивните фуражи, окосени през май 1986 година.
Оттам по хранителната верига радиацията отново влиза в организмите на българите и представлява около 30% от облъчването, което населението поема за целия период след Чернобил.
Партията взема всички решения, но никога не оставя следи
Стаеното недоволство от неадекватните мерки и от информационното затъмнение, в което хората са държани в годините на радиацията (1986-1987 г.), буквално избухва в медиите след падането на режима – в самия край на 1989 и през 1990 г., с плавно затихване след това.
През 1990 г. тогавашната Главна прокуратура образува дело за скриването от българското общество на аварията в съветската атомна електроцентрала „Чернобил” на 26 април 1986 г.
Като обвиняеми по делото са привлечени Григор Стоичков, заместник министър-председател и ръководител на постоянната правителствена комисия за бедствия и аварии през 1986 г. и Любомир Шиндаров, заместник-министър на здравеопазването и главен санитарен инспектор на Народната република.
Григор Стоичков (вдясно) и Любомир Шиндаров по време на съдебния процес през 1991 г. / БТА
Те са обвинени, че са нарушили нормативните документи за санитарните правила за радиационна защита и не са взели достатъчно ефективни мерки за опазване здравето на населението в България.
Съдебният процес срещу тях започва през април 1991 г. Признати са за виновни и са осъдени – Григор Стоичков на 3 години лишаване от свобода, а Шиндаров на 2 години затвор.
„Не е достатъчно юридически да стоварим отговорността върху Стоичков и Шиндаров“, казва проф. Вацов.
„Защото дебилизмът е разпръснат на много социални пластове и помежду много „субекти“, с различна степен на отговорност и с различни бъгове в отговорността. Дебилите са много, но понякога – тогава, през 1986 г., а със сигурност и в други случаи – дебилите действат „като един“.
Това е чудното, което трябва да се обясни епистемологично, и пак това е потресаващото етически, което, ако перифразирам Адорно (бел. р. Теодор Адорно, философ и социолог) по повод Аушвиц, никога повече не бива да се повтаря. Как става то? Как се разпада връзката между епистема (бел.р. познание) и морална рефлексивност (бел.р. спазване на морални норми)?“
Професорът посочва, всички членове на Политбюро като колективен орган – като дори и такива като Добри Джуров, които са свършили нещо добро в своята сфера – са солидарно отговорни както за информационното затъмнение, така и за липсата на адекватни мерки.
„Покрай Чернобил се вижда, че най-големият мит е, че комунизмът може да се справи добре с кризи заради твърдата ръка и дисциплината.“
„За Чернобил не е имало тежка забрана от Москва тук да се мълчи.“
При властта тогава никъде няма подписани документи за дадени заповеди от високо ниво. Такива документи с преки заповеди има само от зам.-министри или министри.
Проф. Вацов установява, че няма никакви писмени следи и подписи за заповеди и това е причината да няма осъдени висши политически и партийни дейци и номенклатурчици от онова време. „Под заповедите на Тодор Живков седи винаги средният ешелон с подписа си.“
Проф. Вацов предупреждава колко опасен е този модел.
„Трябва много да се пазим от възпроизвеждането му, защото този модел е мечтата на днешния политик. Трябва да търсим постоянно прозрачност в управлението ни днес, да я изискваме от всяка власт.“
About the Author
